След като комуникацията ми с Венци освен рядка, стана и крайно незадоволтено откъм съдържание, чувството ми на краен интерес взе да се превръща в неподправено дразнение. Знам, че това все още не безразличие, но ми помога - виждам, че този човек не е божеството, което виждах в началото и че не сме никак съвместими.
Видяхме се в събота, ходихме на вечеря (Петър пак не пожела да се присъедини) - и беше супер неловко - нямахме какво да се кажем в началото. Евентуално пийнахме, отпуснахме се, дори ходихме да гледаме травестини в един бар и беше забавно. Но за мен този човек е изгубен. Уж останал тук, защото му харесва, защото чувства, че тук му е мястото. А в същото време няма приятели, на работа си скъсва гъза от работа и се срамува като говоря цинизми на български език - все едно някой ме разбира. Някъде в превода се изгубил, претопил... и е станал не по-здрав, както трябва, когато правиш сплав, докарал го е само на привидно самочувствие. А отвътре все е още е крехък, затворен и объркан. 11 години е на хирургичната маса, наречена Америка, където вещи хирурзи режат, вадят всичко българско и родно и го заменят с ново, "по-добро" - американско. Ама то българското пак си никне, корена е там, никой не може да го извади. И как да се чувстваш цял и завършен, а, как?
