Разочарование

Сам вкъщи съм, Руфъс има рожден ден. Ходих до съседния град да му купя лакомства за рожденния ден и тайно се надявах да се видя с Венци. Викам си - ще отида да го видя на работа. Не че ме е канил или нещо - ама нали така правят приятелите понякога - спонтанни срещи, колкото да си кажете две думи. Ама реших да съм тактичен и реших да пусна един смс да видя дали случайно няма да е неудобно. Както винаги, отговора дойде със закъснение, когато аз вече се бях отказал да чакам и пътувах към нас. 

Абе не знам, странно е. Мисля, че му загубих интереса. Първоначалния ентусиазъм, тази енергия и позитивизъм - няма ги. Виждахме се пак в събота, само двамата - умряла работа. Чувствам се все едно го изнасилвам. Може би и той така го чувства, затова вече комуникацията с мен е на заден план. Което може би е добре - колкото повече се разочаровам от него, толкова повече ми се нормализират отношенията ми с Пепи. В крайна сметка Венци не е длъжен да насмогва за моята липса на социални контакти и смисъл в живота, като си прекарва времето с мен. И ако не му идва отвътре да се виждаме - моите напористи смс-и и постоянно търсене са си чиста досада. Мда. Май е време за почивка. Откакто го познавам не е имало уикенд, в който да не се видим. Тази седмица няма да инициирам нищо, нека ме потърси само ако има желание.

Иначе другото, което може би ще ми стане фикс идея в следващите месеци - градът на Ангелите. Градът, който така не харесах през нито едно от трите си ходения там, градът със бай Ганьовския ми вуйчо. Вуйчото, който си купи нова къща и ми предлага да се преместя в старата за "народен" наем. Неговото преместване още не е факт, понеже текат ремонти в новата къща. Но вече няколко пъти споменава, предлага. А аз какво имам да губя, ако се съглася - един Венци. Аз оставих семейство и приятели в България, Венци ли няма да преживея... Така че местенето в ЛА е напълно възможно, осъществимо, макар вуйчо да не знае още, че с Петър сме семейство. Но ще научи и мисля, че ще го преживее лесно, ако изобщо се трогне. Остава въпросът какво ще правя там. Сигурно ще си намеря работа - град - огромен. Но не искам пак обслужващ персонал, няма да го преживея още вежнъж да почна от нулата. Но все пак е голям град - възможностите, както и конкуренцията ще са много големи.

И туйто. Цунки.

Застой

Абе искам да напиша, че нещо се е променило. Ама не е. Единственото, което разбрах от последния пост насам е, че Венци не ми отговаря и не ми обръща внимание не защото не иска, а като цяло като е на работа през седмицата се зомбира и изключва околния свят от вниманието си. И аз се примирих това. През уикенда си пишем по цял ден, отпуснат и забавен е. Отново излизахме, този път и с Пепи, с който си допадат и Венци каза, че иска пак да излиза с нас. Какъв кошмар - вече не съм аз, а ние. Това му е гадното да си във връзка - винаги си в множествено число, губиш индивидуалност и трябва да си забавен на семейно ниво.
Определено съм по спокоен, първоначалните трепети още ги има, но не са толкова силни и непоносимо погубващи. Но в същото време си мисля - има толкова много неща, стотици неща, които не искам да изживявам отново с този човек. Срам от тялото, срам да пръдна пред него за първи път, срам от властния и непоклатим инат, който Пепи така търпеливо преглъща. Да, харесвам го и определено ако бях по-млад и по слаб щях да го налазя като бълха - Руфъс. Но сега да почна всичко отначало без да знам какво ще стане - звучи по-лошо и от идването ни в щатите.

Да си имам смута

Значиии не знам какво да кажа. След събота вечер аз вече не знам къде съм. 2 часа си говорихме у тях, после излязохме на бар, после пак отидохме у тях и си говорихме. Аз толкова интимно не съм си споделял живота от години. Освен с Пепи, разбира се, но това е стандартно. То нищо друго не е толкова интимно, колкото да си откриваш така душата пред някого. И изглежда и на него да му е приятно. Разбира се, никакъв намек или крачка от негова страна, но му се говори. Един такъв обаче унил бече тази събота. В неделя като бях на работа му казах ако иска да мине да ни види с Руфъс в магазина - и той взе, че дойде. Пак един такъв супер умрял и унил. И аз вече се вкарвам във филми всякакви. Добре, идва защото му е скучно и самотно или защото иска да ме види. А дали не е унил, защото ме вижда, но знае, че няма как нещо да се случи. И сякаш унилостта продължава. Веселото и усмихнато момче, което ми пишеше смс-и в началото сякаш постоянно е нещастно и заето. Едно такова - пиша му да питам как е и едни отговори получавам никакви. Опитвам да съм приятелски настроен, без никакви намеци за нищо, а сякаш насреща повече съпротива срещам в комуникацията. И се изнервих малко, защото пак си внушавам, че нещо съм объркал и в мен е вината, а той може просто наистина или да не е на кеф или да има проблеми или наистина да не може да си вдигне главата от работа. Нямам идея. Ама ще опитам да не досаждам всеки ден, защото да си кажем истината - неприятно е, ако наистина не сте от тези супер близки приятели, които на нищо и никога няма да ви се обидят (Обичам ви между другото!). И така. Трябва да прекръстя блога на вълненията на едина тийнейджърка. Защото се държа точно като такава.