Да си имам смута

Значиии не знам какво да кажа. След събота вечер аз вече не знам къде съм. 2 часа си говорихме у тях, после излязохме на бар, после пак отидохме у тях и си говорихме. Аз толкова интимно не съм си споделял живота от години. Освен с Пепи, разбира се, но това е стандартно. То нищо друго не е толкова интимно, колкото да си откриваш така душата пред някого. И изглежда и на него да му е приятно. Разбира се, никакъв намек или крачка от негова страна, но му се говори. Един такъв обаче унил бече тази събота. В неделя като бях на работа му казах ако иска да мине да ни види с Руфъс в магазина - и той взе, че дойде. Пак един такъв супер умрял и унил. И аз вече се вкарвам във филми всякакви. Добре, идва защото му е скучно и самотно или защото иска да ме види. А дали не е унил, защото ме вижда, но знае, че няма как нещо да се случи. И сякаш унилостта продължава. Веселото и усмихнато момче, което ми пишеше смс-и в началото сякаш постоянно е нещастно и заето. Едно такова - пиша му да питам как е и едни отговори получавам никакви. Опитвам да съм приятелски настроен, без никакви намеци за нищо, а сякаш насреща повече съпротива срещам в комуникацията. И се изнервих малко, защото пак си внушавам, че нещо съм объркал и в мен е вината, а той може просто наистина или да не е на кеф или да има проблеми или наистина да не може да си вдигне главата от работа. Нямам идея. Ама ще опитам да не досаждам всеки ден, защото да си кажем истината - неприятно е, ако наистина не сте от тези супер близки приятели, които на нищо и никога няма да ви се обидят (Обичам ви между другото!). И така. Трябва да прекръстя блога на вълненията на едина тийнейджърка. Защото се държа точно като такава.