Крачка назад

Интересно е, че винаги, когато ми се пише, обстоятелствата не го позволяват. Сега, когато имам терена и времето мислите ми са на съвсем друго място. И се чудя дали да започвам изобщо. Спирам музиката, за да не ме разсейва и се опитвам да си спомня за какво исках да пиша. За домът. За любовта. И за още нещо, което не мога да сетя.
След повече от седмица прекарана в родния ми град, когато най-накрая се прибрах в София си стоварих багажа в студентската стая и си казах "Най-накрая у дома". Боже, как ми липсваше всичко това. Да, беше ми хубаво да се виждам с приятелите си и винаги ще ми е хубаво да се виждам с тях, но просто атмосферата в онзи, другия дом - не ми харесва. Не ни е първото жилище, живеем в него от десетина години, но досега не ми се е струвало толкова забутано, разхвърляно и скучно! Забавлявах се като преравям шкафовете на своето детство и извхърлям един по един спомените, които някога толкова съм ценял. Направих една чистка и ако се върна още един път за толкова време ще намеря още толкова неща да изхвърля. Там, в другото вкъщи, няма никакви настоящи спомени. И точно затова не го чувствам като дом. Да, там ми е семейството. Но нямам какво да си кажа с него. Свикнах всички около мен да са наясно с това, че съм гей и да не им пука от това. Свикнах да ме бъзикат и да бъзикам на тази тема както със всяка друго. Свикнах да говоря свободно и ми е неприятно, когато трябва да се правя на такъв, какъвто не съм. А в София, милата ми София всичко ми се струва толкова различно. Стаята ми сякаш става все по-уютна, и най-досадното задължение е по-приятно, когато обстановката ме предразполага. Трупам нови спомени, нови безполезни вещи, които ще искам да хвърля в една следваща фаза, но в настоящата толкова ме радват. Тук ми уредбата. Моята мила рожба, която прави светът едно по-прекрасно място. Тук си ми е етажерката с няколко умрели парфюма и някое друго мазило. Тук ми шкафа, събрал компилация от едни от най-недодяланите дрехи в историята на човечеството, които аз, обаче, упорито не спирам да нося. Тук е моето легло, моята баня, моите стени, моята кухня! Да, вярно е, че не живея сам. Също така е вярно, че не живея тук за постоянно. Но за мен всичко това е мое. И мечтая за деня, в който ще мога да имам собствен дом, а още повече ако имам с кой да го споделям. Но не, да не е само съквартирант, а нещо повече.
И така и така пак зачекнах темата, поне да си я довърша. Именно това "нещо повече", което чакам, ме притеснява. Нали споменах за момичето, родено на моята дата, което почина през декември? Е, казаха ми, че тя е била вманиачена в това да открие истинската любов. Фикс-идея. Звучи ми толкова познато. Когато говорих с нейната приятелка за случилото се, тя ми каза, че двете са обсъждали темата.
"-Мислиш ли, че истинската любов съществува? Мислиш ли, че някой ден ще открия човек, който да ме обича, както аз обичам него?"
Естествено, отговорът е положителен, успокоителен и точно това което иска да чуе човек в такъв момент.
"Е, аз обаче не мисля така. Аз не мисля, че някога ще открия любовта."
Чудя се какво би докарало едно младо и красиво момиче до такива мисли. Дали просто е търсила нещо несъществуващо, дали някой не ѝ е разбил сърцето до степен, в която не мислиш, че то отново може да бъде цяло?
И ето, момичето заминава на бригада, отчасти заради момче, което харесва, там се влюбват. И един нещастен ден, докато спи на задната седалка, колата се преобръща и нея вече я няма. А няколко дена по-рано тя казва, че ще загине в катастрофа. Дали това се усеща? Дали ще разбера, когато ми идва краят?
Интересно е обаче, че се оприличавам донякъде с това момиче. Не помня дали съм казвал на някого, но една от основните причини да се опитам да отида на бригада е някогашното ми слънце. Толкова съм слушал от него за всичките тези пътувания, толкова пъти ми е казвал "Отиди там, прекрасно е, обиколи света" и аз толкова пъти съм се чувствал като по-малко човек, защото не съм правил нищо, равняващо са неговите приключения. И толкова ми се искаше по някакъв начин да наваксам, да бъда различен, да не се чувствам толкова жалък и обикновен. Толкова ми се искаше да имаме това общо нещо, защото това нещо беше животът му. Когато се разделихме, желанието ми стана още по-силно, защото си мислех, че това ще ме разсее. Само дето плановете ми пак излязоха криви. Мисленето и подготовката не ме разсейват, а ме връщат към него. Толкова месеци по-късно аз не само не съм го забравил, а дори не мога намеря нещо, което да ми се струва по-добро. Прекъснах контакт. Не пиша, не се обаждам, не вдигам. Не помага.
Миналата седмица бях в колеги от университета и някак след една-две водки пак стана въпрос за него. В следващия момент се сетих, че при една от последните ни срещи той ми даде негова снимка, която ми е в портфейла. Извадих я, но колежката ми я взе: "Ще я изям! Аз ти казвам - ще я изям!" Стоеше и ме гледаше осъждащо, ожесточено, настървено. Държеше снимката и беше готова да я унищожи. Аз гледах като насран и се чудех как да си я върна непокътната. В следващия момент тя ме погледна, хвана ме за ръката и каза "Не живей в миналото. Чуваш ли, не живей в миналото." Толкова съм благодарен, че има хора, които да се грижат за мен, но миналото е единственото, което имам в момента. И пътуването ми в щатите ще бъде едно пътуване в миналото.

theshire

Честит Рожден Ден, мила моя! Обичам теее! Дори да можеш само да мигаш, пак ще те обичам!

Среднощни мисли 2

Стоя си вкъщи на дивана, на топло. Бях започнал да гледам Задругата на Пръстена, но тази вечер няма да го докарам до края така като гледам. Реших да ги изгледам и трите. И по принцип идеята ми беше да го направя в София на домашното кино, но ми е прекалено скучно, за да чакам.
Гледах "Черната мълния" между другото. И искрено се забавлявах. Много ми хареса! Прекрасно изпълнение на една не чак толкова прекрасна и далеч не толкова оригинална идея. Нанокатализатори колкото искаш. И все ще се намери някой злодей да иска да ги открадне. Проклети да са!
Виждам се с приятелките и времето минава. Взех си всички изпити прилични оценки. Отново ще хвана социалната стипендия. Ура! Близките седмици ще го закъсам за пари много яко. Това уволнение никак не беше навреме, но пък ми е толкова хубаво да си клатя краката. Чувствам се сякаш никога досега не съм го правил, а работих само 6 месеца. А какво ще правя, като трябва да работя 40 години? Плаши ме тази прокрадваща се мисъл за бъдещето ми.
Учудващо бъбрив съм по това време, явно сега ми идва пауър-а, но не искам да се впускам в подробности.
Ах, да, забравих да честитя на всички втори февруари. Светла дата за светли хора. Нямам идея доколко трябва да се чувствам поласкан за каквото и да било. Няма да празнувам, както винаги досега, макар да има къде да отида. Но мързелът надделява. Както винаги.
Искаше ми се да си харесам книга за четене. Но от всичко вкъщи бих прочел само нещо, което вече съм чел и знам, че ще ми хареса. Нищо ново не ми изглежда интересно и само като си представя десетките и стотици страници преди да стигна до вълнуващата част. Боже, този компютър ме е погълнал и обсебил и иска цялото внимание за себе си... което ми напомня да си проверя ромеото... Казаха ми да наблегна на плътските снимки и да вдигна горната възрастова граница. Дали, или? Ах, тази песен.. свързвам с един индивид от моето минало, който си беше сложил текста в профила... един от многото емоционални ебачи. Писал съм и за него и отдавна съм го преживял, но ще има да го помня още дълго, дълго време. Въпреки всичко отпращам поздрав с тази песен, ако има към кого :)

И ви пожелавам лека нощ.