Игри за напиване

Значи, реших аз, че не може повече така и ще търся някакви гей приятелки за мен и пепа. Направих ни профил е едно приложение предимно използвано за други цели, но изрично писах, че сме двама и секс не щем.
Учудващо, писаха ми един един куп хора. Имаше една двойка на 20 минути от нас, сладки едни такива, със страст към играта на покемони и всякакви други игрови конзоли.
Та поканиха ни те снощи у тях на скромно събиране с криене и игри. Пепа я нямаше ама викам си "не, мога и сама".
Ами беше ужасно. 6-7 непознати човека, които са се запознали покрай Покемон приложението, по което всички бяха полудели преди година две и което те още играят очевидно. 6-7 човека, с които аз нямам какво да си кажа, защото освен пикачу друг Покемон не знам... И решават те, че ще играем на някакви игри с карти за напиване, защото очевидно тук така се процедира на партита, и на мен ми се обяснява като на идиот, защото нямам идея какво се случва. Всички се плещят на английски и аз грам не мога да се включа. Кака ви остана без граматика, без шеги, без нищо. Изпих си бирата и след третата к четвърта игра се изнизах с извинение, че ще ставам рано.
Ъх, а най ми е гадно, че им завидях. За хубавата къща, за това как са си направили, за котката и приятелите в нея. И като го сравня в мизерията, в която ние живеем, липсата на прогрес, устрем, стремеж или каквото к да е друго в нашето ежедневие, и направо ми се реве, защото докато ние си губим времето хората градят животи, семейства, приятели... А ние сякаш ги губим... И ми е тъжно.

Сънувах, че напускам. Май имах нова работа и Кевин нещо ме заплашваше да върша нещо неприятно. И аз супер доволен викам тъй лиии, еми тръгвам си.

Сигурно е свързано с неистовото ми желание да спра да мета пясък и косми часове наред, както и да бърша тоалетни за отново и отново. Нещастен и потиснат съм от мизерната работа, която върша. Може да няма срамна работа, но има деградация. За мен това е деградация спрямо досегашната ми кариера, ако мога да я нарека така изобщо. Губене на време. А в същото време никой не проявява ни най-малък интерес към моите кандидатури. Сякаш съм някакво леке.

Отивам да обядвам. Защото тук се обядва в 11. Ужаст.

Това нещо хората

Значи, стоя си аз тука в шибаните щати от пет и кусур месеца вече и през последните 4 моята утеха и спокойствие станаха студентите, които бяха при нас - къде словаци, къде българи. Срещнах прекрасни хора, кои луди, кои - не чак толкова. Хора, с които ми беше приятно, хора, с които ми беше леко на душата. Хора, които ме харесаха и оцениха какъвто съм. Хора, които сложиха наша снимка в рамка и ми я надписаха, защото ще им липсвам. Хора, които си тръгнаха и ме оставиха тук, макар и с пепи, сам.

Знаете ли, американците - това не са хора. Не може с тях да говориш, да излизаш, да емоционираш - те не се интересуват от чуждите емоции, драми и проблеми. Не знам как живеят в този свят на "Здравей, как си?", изречено в движение и неочакващо отговор. Не са хора американците.

И затова сега ми е мъчно. Защото от близо половин година сме тук, прогрес - никакъв, локални приятели - никакви, изглед за светло бъдеще - тъмен и неясен. Затова стоя и роня сълзи за деца с по 10 години по-малки от мен, защото бях част от мен и моята същност - от Европа, от България. Защото България ми липсва с вчиките си дупки и боклук и безхаберщина. И там сякаш не бях така сам, както съм тук. Знайте всички, които знаят за този блог - не съм ви забравил и мисля за вас. И ви обичам. Простете ми, че не се чуваме така често - но нямам какво да кажа. Не и нещо хубаво.

Чакам и се надявам да дойдат по-хубави времена. Нали така беше казал графа. Чакай и се надявай.