Значи, стоя си аз тука в шибаните щати от пет и кусур месеца вече и през последните 4 моята утеха и спокойствие станаха студентите, които бяха при нас - къде словаци, къде българи. Срещнах прекрасни хора, кои луди, кои - не чак толкова. Хора, с които ми беше приятно, хора, с които ми беше леко на душата. Хора, които ме харесаха и оцениха какъвто съм. Хора, които сложиха наша снимка в рамка и ми я надписаха, защото ще им липсвам. Хора, които си тръгнаха и ме оставиха тук, макар и с пепи, сам.
Знаете ли, американците - това не са хора. Не може с тях да говориш, да излизаш, да емоционираш - те не се интересуват от чуждите емоции, драми и проблеми. Не знам как живеят в този свят на "Здравей, как си?", изречено в движение и неочакващо отговор. Не са хора американците.
И затова сега ми е мъчно. Защото от близо половин година сме тук, прогрес - никакъв, локални приятели - никакви, изглед за светло бъдеще - тъмен и неясен. Затова стоя и роня сълзи за деца с по 10 години по-малки от мен, защото бях част от мен и моята същност - от Европа, от България. Защото България ми липсва с вчиките си дупки и боклук и безхаберщина. И там сякаш не бях така сам, както съм тук. Знайте всички, които знаят за този блог - не съм ви забравил и мисля за вас. И ви обичам. Простете ми, че не се чуваме така често - но нямам какво да кажа. Не и нещо хубаво.
Чакам и се надявам да дойдат по-хубави времена. Нали така беше казал графа. Чакай и се надявай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар