Трета седмица като парцал. Трета седмица надежди, сълзи и разочарования. Не мога повече така, но и не искам да оставям всичко в миналото. Обсебен и пристрастен - това съм аз. Искам още и още и търся всевъзможни начини да си го набавя, дори да знам, че количествата са се изчерпали. Хората продължават напред, само аз ли ще тъпча на едно място всеки път след една такава раздяла? Защо пак съм от страната на зарязания, защо на никой не му стига това, което аз предлагам? Всички претендират, че търсят голямата любов, но дадеш ли им я, изведнъж им става много сериозно и решават, че им е твърде рано и че още не са се наживели. Все едно губиш от живота, ако си хванеш нещо сигурно отрано. Защо трябва да ходиш да си разбиваш главата по чукарите на някоя планина, за да почувстваш, че си жив, когато можеш просто да си с любимия човек и да му кажеш "Обичам те". Защо това не може да те направи щастлив, а?

Не си спомням дали съм писала тук...

Исках просто да отбележа факта, че съм се прибрала като напиша пет реда тук. Животът продължава да е леко тежък, но подозирам, че ще се справя някак. Оставила съм моите хора тук да си правят каквото си искат пък да става каквото ще! Нервите ми вече заминаха да споря за неща, за които явно нямам думата. Общо вчето не ми дреме какво ще става. Колкото по-малко се намесвам толкова по-добре за мен. От опит вече знам, че когато си кажа мнението излизам лошата. Така че каквото искат това да правят. Сега общо взето съм в изходна позиция...нооо и с това ще се оправя все някак. Както и да е просто исках да кажа, че съм тук.

So much for my happy ending

Месец и половина мълча като путка, не разказах нищо за прекасните мигове, които изживях с гаджето си, нито за многобройните ми оплаквания, че не ми обръща нужното внимание. За развръзката също ще бъда кратък - пет месеца бяха оставени в миналото, защото на него вече не му било достатъчно само да ме обича. Иначе съм бил много прекрасен човек, но очевидно не и за неговите стандарти. Дано времето за превъзмогване не се увеличава пропорционално на времето, в което сме били заедно... :D

Изводът обаче е друг, а именно "Мъже на този свят много. Идват и си отиват. Всяко нещо си има край, само кренвирша има два. А приятелите остават с нас завинаги." Гузно ми е, че докато си имах приятел всичко друго изглеждаше маловажно за мен. Гузно ми е, че писах на Леличка в пристъп на отчаяние и гърчещ се в агонията на разбитото ми сърце и тази на удавянето ми в сълзи и сополи, просто защото имах нужда да споделя. Но се радвам, че Тя беше там и ме изслуша, подкрепи и разведри по нейния свеж и уникален начин. И се радвам, че все още ме обича и мисли за мен.