So much for my happy ending

Месец и половина мълча като путка, не разказах нищо за прекасните мигове, които изживях с гаджето си, нито за многобройните ми оплаквания, че не ми обръща нужното внимание. За развръзката също ще бъда кратък - пет месеца бяха оставени в миналото, защото на него вече не му било достатъчно само да ме обича. Иначе съм бил много прекрасен човек, но очевидно не и за неговите стандарти. Дано времето за превъзмогване не се увеличава пропорционално на времето, в което сме били заедно... :D

Изводът обаче е друг, а именно "Мъже на този свят много. Идват и си отиват. Всяко нещо си има край, само кренвирша има два. А приятелите остават с нас завинаги." Гузно ми е, че докато си имах приятел всичко друго изглеждаше маловажно за мен. Гузно ми е, че писах на Леличка в пристъп на отчаяние и гърчещ се в агонията на разбитото ми сърце и тази на удавянето ми в сълзи и сополи, просто защото имах нужда да споделя. Но се радвам, че Тя беше там и ме изслуша, подкрепи и разведри по нейния свеж и уникален начин. И се радвам, че все още ме обича и мисли за мен.