Дъното ме зове.

Тъй. Равносметката за деня. 15 часа на компютъра. 9 филии хляб. 400гр ориз. Много вода. И нито крачка извън прага на студентската ми стая. И въпреки това не си научих за контролното утре. Хвала на такива хора!

Последните събития

Нека да поясня, че се чуствам обидена само от това че очаквах да знаете как ще се чуствам след като сте ми приятели.Сега гледам Бриджит Джоунс и се сещам кога го гледахме за първи път всички заедно.Толкова ли сме се променили,че вече не си звъним и не си говорим за нещо толкова хубаво...Съжелявам ако съм ви наранила с последните разговори, съжелявам че имах очаквания към вас, съжелявам........

Бариерата каза!

Тука е войната на световете просто. В рамките на 2 дена никога не е било писано толкова. Имах доброто намерение да се включа в спора, но май няма да стане. Поради простата причина, че не виждам за какво спорим. Да, според едни порастваме, според други си оставаме същите. Не е важно само усещанието ни за самите нас, а и за другите около нас. Аз лично - да, различен съм. Сега съм човек, с който не бих искал да се запознавам, ако бях 2 години по-малък. Истинска революция. Но пък знаете ли - така се чувствам свободен. И чувстовото е незаменимо. Бъдете себе си и ще видите, че приятелите сами ще ви намерят и ще се изненадате, че не знаете кога това е станало. Винаги като съм мислил по въпроса съм бил безкрайно благодарен на Господ, провидението и не знам си още на кого, че имам нещо, което другите хора нямат - вас. Винаги съм бил наясно, че различия има, че проблеми ще има, че дори не винаги и не за всичко мога да разчитам на вас. Но това не ми е пречило да ви обичам. Дали наистина разстоянието и средите, в които се движим ще си кажат думата - може би. Неизбежно е да не се срещнем с това предизвикателство. Забелязвам, че това не се случва само при нас. В момента с всички около мен се случват някакви катаклизми. Дали е от сезона, дали от нещо друго, но ето тук се разрази спор, колега от университета реши, че няма да бъде повече приятел с мен, друга пък колежка реши, че гаджето ѝ вече не ѝ е интересно след толкова време и иска да опита нещо ново. И го направи. И ето, аз го разбрах, преди да научи най-добрата ѝ приятелка. Която днес не вярваше, че двете са се отдалечили толкова. В същото време пък около мен се върти човек, за който преди време бих казал, че е всичко, което съм искал. Но не, ние се променяме, променят се и хората около нас. Сега отношенията ни може да не са в разцвета си, въпросът е дали ще допуснем някакви подобни дреболии да ни повлияят. Защото след година ще сме пак нови, пак различни. Може би свободата, която имам в момента ще прерастне в нещо просташко и ще стана поредната педераскиня на София. Може би ще разбера какво искам да правя с живота си. Може би ще стоим на масата в някоя дюнерджийница и ще се смеем както някога, или ще мърморим сърдито на странични хора за каква глупост не си говорим от толкова години. Сещам се за последният епизод на Уил и Грейс. Боже, такова приятелство и накрая се скараха. Години наред мълчание. И защо? Защото единият избра собственото си щастие и другият не можа да преживее, че не са избрали него пред това. Безумно! Трябва да приемем, че всяка кокошка рано или късно си намира петела. И успоредно със семейството от приятели, трябва да започнем да отглеждаме и личното си семейство. Съответно се наслагва семейството наречено работа; университет; бригадата ако щете. Нещата се натрупват, времето си остава, да не кажа, че и намалява. Няма място за обиди, няма място за драми. Използвайте малкото оставащо време за по-приятни емоции. Точка.

....

Ако искаш да кажеш, че не се нуждаеш вече от нас, говори в единствено число!!! И ако на теб ти е достатъчен Десо, то аз изпитвам нужда за другите!!!За перди и за нас сега!!!Не преписвай чуствата си на другите и ако наистина ти пука, напиши какво мислиш, а недей да бягаш!!!

Я стига!!!

Ооо, моля те...какво е това последното? Какво искаш да пиша тук? Какво да ти кажа, така че цял свят да го чуе...? Това че днес се чуствам огромна, това че нямам на кой да звънна да се посмея за нещо..., че тотално съм се десоциализирала? Да, така е, ама не мога само да мрънкам. За какво сме се събирали преди? Нали пак се оплаквахме, нали за това са приятелите-да си споделяте и да обменяте мнение? Да търсим кусури? Ти сега ли откри, че за това се събираме, че ние го правим от години...А ако ни няма вас, на кой ще му запука, че днес плаках за глупости? На кой да споделя това което ми тежи и кой ще ми каже, че съм права и че ще се справя. Мислиш ли че на мен ми харесва механизирането? Направи нещо като не ти харесва това в което се превръщаме, промени нещо, сподели какво мислиш, че сме загубили...Недей да мрънкаш само и да се отказваш от нас. Не заслужаваме ли поне малко усилие, за всичко което сме били.... или мислиш, че никога не сме били....Аз днес говорих мн дълго с Бариерата и му казах какво мисля, аз продължавам да съм си същата. Това което леееккоооо се прокрадна е че на всеки от нас започна да не му пука другия какво мисли и чуства и от какво се вълнува и всеки забрави да прави компромиси...Затова започнахме да не сме толкова сплотени, защото вие казвате че вече не ви пука какво примерно аз мисля. Загубваме комуникация, но проблема не е само в един от нас.Просто вече отказваме да правим компромиси. Например аз бих правила, но очаквам същото, аз все още се впечатлявам от това което мислите и правите и ме е грижа за вас. Какво да ти кажа ?!??! Ти всеки път ми обясняваш, че няма знаяение какво аз мисля, защото нямам право да ти се бъркам и няма да ме слушаш...тогава защо да говоря....Аз не съм се променила, същата съм - пак съм неадекватна, пак се попикавам от смях и бих се търкаляла в градините от смях, пак бих взела торта и бих я яла по средата на междублоковото пространство, ама някой трябва да ми звънне и да каже че знача нещо за него и че държи на мен и да ме извика?!!??!? А в дадения случай, ако някой го интересувам може да се довлече в Стара Загора!!! И това че не се обаждам токлова като се прибера е поради причината че майка ми се нуждае от мен ужасно мн, но ако вие искате,знаете как и къде да ме намерите, не е трудно...сигурна съм че знаете как...само да ви трябвам и да ви запука!!! ТОВА ВИЕ ГО РЕШАВАТЕ!!!АЗ СЪМ ТУК ЗА ВАС КАКТО ВИНАГИ СЪМ БИЛА!

Край

Ето че малко по малко всичко си отиде. Надявах се да не се случи или по скоро не исках да приема, че се случва. Приятелите са различни. Превърнали са се в смотани възрастни. Сухари които вече са в рамката. Какво ми остава освен мълчанието. При възрастните думите нямат значение. Всеки си е такъв какъвто си е - сухар. Бариера какво да ти кажа? Може би ти също си го разбрал. Яд ме е така сякаш съм можела да го предотвратя ама знам че не съм можела. Всичко си ни е заложено... Аз съм станала такова мрънкало. Постоянно критикувам всичко и всички. Искам да съм си с моето мило с което сме си споделили територията и никой да не ми се бърка. Така сте и вие сигурно. Няма го преди и ни няма и нас и ми е тъжно. Този блог е безсмислен. Понякога си мисля и че приятелството ни е безсмислено. Мисля си, че един ден ще се обаждаме да си честитим рождените дни и да си говорим за времето. Ще излизаме на кафе веднъж годишно и ще си разказваме колко ни е тежко на работа, колко грижи ни създават децата и вдетинените родители ( и всеки тайно ще си мисли, че при него е най-зле). Почвам да се самосъжалявам отсега. Почва да ми е скучно отсега. Мразя това в което се превръщам аз и света ми. Може би трябва да си родя едно детенце, за да ми мине...