Край

Ето че малко по малко всичко си отиде. Надявах се да не се случи или по скоро не исках да приема, че се случва. Приятелите са различни. Превърнали са се в смотани възрастни. Сухари които вече са в рамката. Какво ми остава освен мълчанието. При възрастните думите нямат значение. Всеки си е такъв какъвто си е - сухар. Бариера какво да ти кажа? Може би ти също си го разбрал. Яд ме е така сякаш съм можела да го предотвратя ама знам че не съм можела. Всичко си ни е заложено... Аз съм станала такова мрънкало. Постоянно критикувам всичко и всички. Искам да съм си с моето мило с което сме си споделили територията и никой да не ми се бърка. Така сте и вие сигурно. Няма го преди и ни няма и нас и ми е тъжно. Този блог е безсмислен. Понякога си мисля и че приятелството ни е безсмислено. Мисля си, че един ден ще се обаждаме да си честитим рождените дни и да си говорим за времето. Ще излизаме на кафе веднъж годишно и ще си разказваме колко ни е тежко на работа, колко грижи ни създават децата и вдетинените родители ( и всеки тайно ще си мисли, че при него е най-зле). Почвам да се самосъжалявам отсега. Почва да ми е скучно отсега. Мразя това в което се превръщам аз и света ми. Може би трябва да си родя едно детенце, за да ми мине...