Бариерата каза!

Тука е войната на световете просто. В рамките на 2 дена никога не е било писано толкова. Имах доброто намерение да се включа в спора, но май няма да стане. Поради простата причина, че не виждам за какво спорим. Да, според едни порастваме, според други си оставаме същите. Не е важно само усещанието ни за самите нас, а и за другите около нас. Аз лично - да, различен съм. Сега съм човек, с който не бих искал да се запознавам, ако бях 2 години по-малък. Истинска революция. Но пък знаете ли - така се чувствам свободен. И чувстовото е незаменимо. Бъдете себе си и ще видите, че приятелите сами ще ви намерят и ще се изненадате, че не знаете кога това е станало. Винаги като съм мислил по въпроса съм бил безкрайно благодарен на Господ, провидението и не знам си още на кого, че имам нещо, което другите хора нямат - вас. Винаги съм бил наясно, че различия има, че проблеми ще има, че дори не винаги и не за всичко мога да разчитам на вас. Но това не ми е пречило да ви обичам. Дали наистина разстоянието и средите, в които се движим ще си кажат думата - може би. Неизбежно е да не се срещнем с това предизвикателство. Забелязвам, че това не се случва само при нас. В момента с всички около мен се случват някакви катаклизми. Дали е от сезона, дали от нещо друго, но ето тук се разрази спор, колега от университета реши, че няма да бъде повече приятел с мен, друга пък колежка реши, че гаджето ѝ вече не ѝ е интересно след толкова време и иска да опита нещо ново. И го направи. И ето, аз го разбрах, преди да научи най-добрата ѝ приятелка. Която днес не вярваше, че двете са се отдалечили толкова. В същото време пък около мен се върти човек, за който преди време бих казал, че е всичко, което съм искал. Но не, ние се променяме, променят се и хората около нас. Сега отношенията ни може да не са в разцвета си, въпросът е дали ще допуснем някакви подобни дреболии да ни повлияят. Защото след година ще сме пак нови, пак различни. Може би свободата, която имам в момента ще прерастне в нещо просташко и ще стана поредната педераскиня на София. Може би ще разбера какво искам да правя с живота си. Може би ще стоим на масата в някоя дюнерджийница и ще се смеем както някога, или ще мърморим сърдито на странични хора за каква глупост не си говорим от толкова години. Сещам се за последният епизод на Уил и Грейс. Боже, такова приятелство и накрая се скараха. Години наред мълчание. И защо? Защото единият избра собственото си щастие и другият не можа да преживее, че не са избрали него пред това. Безумно! Трябва да приемем, че всяка кокошка рано или късно си намира петела. И успоредно със семейството от приятели, трябва да започнем да отглеждаме и личното си семейство. Съответно се наслагва семейството наречено работа; университет; бригадата ако щете. Нещата се натрупват, времето си остава, да не кажа, че и намалява. Няма място за обиди, няма място за драми. Използвайте малкото оставащо време за по-приятни емоции. Точка.