Курешките в моята душа

Затормозявам се. Знаейки, че има хора, които ми четат блога се натоварвам от мисълта, че от мен се очаква да напиша нещо.. нещо хубаво. Преди си дърдорех каквото ми падне и всичко ми идваше от сърцето, а сега си меря думите и внимавам да не кажа нещо лошо за някого. Вярно е, че съм си представял как блогът ни си има някакви тайни почитатели, които преживяват нашите драми и най-вече моите, предвид, че те преобладават. Обаче не е както си го представях.

Нещо ми има. Някакъв черен облак е надвиснал над мен, защото отново съм в месечната си дупка. За втори път този месец. Остава по-малко от месец до заминаването ми в щатите и това все още ми се струва някак невероятно и не мога да го осъзная като факт. На всичкото отгоре имам някакво усещане, че тази бригада е толкова ненавременна. Както в повечето случаи, сякаш правя нещо, когато вече не е толкова модерно, защото винаги съм с една крачка зад другите. Водя се по тях, но със закъснение. В момента може би трябва да си гледам образованието. Да си търся стажантска програма. Да се опитам да си уредя живота някак. А наместо това аз заминавам да прислужвам на американската пенсионирала се паплач, която се чуди как по-безполезно да прекара остатъка от живота си.

Не знам защо, но ме гложди едно такова чувство отвътре, че трябваше вече да съм се ориентирал какво искам да правя и да работя по въпроса. Познавам хора на по 19, които работят любими за тях неща и взимат повече от месечната ми издръжка, умножена по 3. Депресирам се. Отделно, че в момента не се занимавам с нищо. Единствено ходя до университета и се разходждам по парковете през ден. Също ми липсва и това да имам някого до мен. Откакто се разделих с македонската ми любов не съм се радвал на това топло чувство, което ме обзема, когато съм с любим човек. Това също ми разклаща адски много психиката. Някак успява, дори след толкова време, да ми липсва. И така ми се иска да го видя. Бях толкова краен, когато прекъснах всякакъв контакт с него, за да си съкратя страданието. Е, виждате, че не съм го съкратил много. Страх ме е да мина онлайн заради него, страх ме е да му пиша. Искам новини, искам да знам какво прави. Искам да му гледам дипломната работа. Колкото и да злословя срещу него в определени ситуации, то аз го правя, за да убедя и себе си, че вече ми е все тая. Но не ми е. Трябва да го видя. И мисля да го направя, преди да замина.


Между другото, аз съм клюкарка. В рамките на 1 седмица получих 3 обвинения в подмолни действия. Едното беше придружено дори със заплахи, а дори не ми се даде обяснение защо. Така че поне за него не се чувствам виновен. За другите 2 вината си я осъзнавам. И вече не си отварям устата. Трудно ми е, на моменти - аха! - и ще експлодирам, защото трябва да си трая, но ще се науча. Писна ми да си съсипвам отношенията с хората и да губя доверието им. Не говори добре за мен, макар и да го правя неумишлено просто защото аз като нямам тайни от приятелите си, не смятам, че и техните тайни са такива. Грешка, грешка, голяма грешка. Простете ми, ще се науча някой ден.

Липса на заглавие

За първи път от доста време насам се чувствам достатъчно спокоен и в настроение за писане. Може би fsmoker, с неговите мозъчни дисекции, ме провокира да седна и отдам малко внимание на мислите си. Които обаче са се научили да ми бягат и да се крият толкова добре, че понякога ми се струва, че главата ми е куха като градинска лейка и най-малкото мозъчно усилие може да ми причини главоболие. За щастие за тази цел има Ацефеин - вълшебно хапче, което прави света с една идея по-добър.

Мислех си за последното ми посещение в ID Club. Миналата събота, след 4 месечно отсъствие, най-накрая реших, че ще отида там с отново породилата си надежда, че може да се забавлявам, че може дори да срещна някого. За последно бях там далечния декември, когаго срещнах моят мил македонец с новата му изгора. Оттогава нещо все ме спирало да повторя - дали страхът да го срещна отново или пък чувството, че това място не е за мен - не зная. Чаках толкова време и си бях навил на пръста, че това излизане ще е едно невероятно изживяване. Въобразявах си, че ще отида и всички ще ме видят като един нов и прекрасен човек. Разбира се,останах си с въображенията. Отидох за пореден път с неподходящите хора. Не може да очаквам, че като отида на дискотека с хора, които не ме имат за нищо повече от познат и нямат никакво лично отношение към мен, аз ще мога да се забавлявам с тях. Абсурдно. Но както и да е, отидохме, пих малко, защото бях дарявал кръв по-рано и не ми се искаше да рискувам. Не можах да се насиля да се мръдна от масата. Да танцувам? Аз? Пред всички тези непознати? Без дори да има с кого? Никога! Бях се заковал на едно място, изтапанчен насред всички тези хора, въртях глава на 180 градуса и зяпах. Гледах и оглеждах и си повтарях - "Аз не съм за тук". Виждах суетата в най-чистият ѝ вид - всички гейове в най-новите си премени, с най-хубавите си прически галантно се разхождаха из дискотеката, поздравявайки всички свои познати, гледайки снизходително непознатите, или подминавайки ги. Да, там всички се познават. Всички някога, някъде са си писали в някой долнопробен сайт. Всички малко или много са спали един с друг - къде е било само свирка, къде нещо повече. И всичко това им дава правото да се държат толкова свойнически един с друг. Няма чуждо, няма свое - всичко при нас е общо. Ние не намираме за обидно да спим с едни и същи хора, дори напротив - това е една безкрайна тема на разговор.

Виждах също любовта в най-грозният ѝ вид. Красиво младо момче - танцува. В следващия момент виждам, че не танцува за себе си, а за някой друг. Поглеждам аз - един чичко в пълния смисъл на думата, вероятно около 40, да не кажа и повече, който нито беше младолик, нито беше атлетичен, нито някой може да ме убеди, че някога е бил красив, но е факт, че младото 20-годишно сукалче се въртеше около него. В следващия момент му седна в скута - прегръщаха се, целуваха се. И може би това трябва да мине за искрена и чиста любов, която аз обаче не мога да разбера на какви основи се крепи. На общите теми за разговор, на общите ежедневия или на нещо друго? Не съм сигурен, че искам да знам.

Виждах и красотата - в най-недостъпната ѝ форма. Едно от момчетата до бара - не можех да откъсна очи от него. Черти, чар, усмивка, визия - всичко сякаш беше по поръчка. Личеше си, че влага много пари в себе си. Но около него - все такива хора. Изтупани, поддържани, модерни. Подозирам, че беше в комплект с един от тях. Мисля си дали бих знаел какво да правя с такъв човек. Вече съм си патил от хора, с които гледаме в различни посоки. Предубеден съм към красивите хора и не смятам, че сме си на нивото. А понякога така ми се иска да съм един от тях...

Виждах и провинцията. Тази пуста провинция, от която и аз произлизам и затова толкова добре познавам. Да, провинциалистите от малки градове се познават, защото се забавляват. Те не са запознати с гей-кодекса все още. Те сръбват прилично количество водка. Качват се на високо и танцуват бясно на чалга. Показват не дотам поддържаните си кореми и са смешни в голяма част от случаите. Но дори на тях мога да завиждам. Защото аз съм този, който стои сам, аз съм този, който не танцува. Аз съм този, който гледа с жаден поглед и се надява някога, някак си да бъде забелязан, оценен, харесван. Може би, някой ден. Но няма да го постигна в гей дискотека, това е сигурно.

Курникът се разпада

Всички кокошки вече си имат петел. Подозирам, че пак ще почнат да пишат тук, ако пак се скарат. Много самотен ми стана този блог извъднъж. Само аз оставам да щъкам от цвят на цвят като пчеличка и да чакам някой да ме опраши. Истината - свободата ми се ослажда. Пролет е, хормоните ме тресат. Правят ми се глупости. Прави ми се секссс. За какво друго да мисля по цял ден? Трябва да уча, а само мъже са ми в главата. И предложения не липсват и се чудя да ги приемам ли, да ги отклонявам ли..? И пак се натисках с момиче мама му стара, с кой акъл си го причинявам... И защо не пиша като едно време...
И защо многоточието ми е толкова любимо...