Затормозявам се. Знаейки, че има хора, които ми четат блога се натоварвам от мисълта, че от мен се очаква да напиша нещо.. нещо хубаво. Преди си дърдорех каквото ми падне и всичко ми идваше от сърцето, а сега си меря думите и внимавам да не кажа нещо лошо за някого. Вярно е, че съм си представял как блогът ни си има някакви тайни почитатели, които преживяват нашите драми и най-вече моите, предвид, че те преобладават. Обаче не е както си го представях.
Нещо ми има. Някакъв черен облак е надвиснал над мен, защото отново съм в месечната си дупка. За втори път този месец. Остава по-малко от месец до заминаването ми в щатите и това все още ми се струва някак невероятно и не мога да го осъзная като факт. На всичкото отгоре имам някакво усещане, че тази бригада е толкова ненавременна. Както в повечето случаи, сякаш правя нещо, когато вече не е толкова модерно, защото винаги съм с една крачка зад другите. Водя се по тях, но със закъснение. В момента може би трябва да си гледам образованието. Да си търся стажантска програма. Да се опитам да си уредя живота някак. А наместо това аз заминавам да прислужвам на американската пенсионирала се паплач, която се чуди как по-безполезно да прекара остатъка от живота си.
Не знам защо, но ме гложди едно такова чувство отвътре, че трябваше вече да съм се ориентирал какво искам да правя и да работя по въпроса. Познавам хора на по 19, които работят любими за тях неща и взимат повече от месечната ми издръжка, умножена по 3. Депресирам се. Отделно, че в момента не се занимавам с нищо. Единствено ходя до университета и се разходждам по парковете през ден. Също ми липсва и това да имам някого до мен. Откакто се разделих с македонската ми любов не съм се радвал на това топло чувство, което ме обзема, когато съм с любим човек. Това също ми разклаща адски много психиката. Някак успява, дори след толкова време, да ми липсва. И така ми се иска да го видя. Бях толкова краен, когато прекъснах всякакъв контакт с него, за да си съкратя страданието. Е, виждате, че не съм го съкратил много. Страх ме е да мина онлайн заради него, страх ме е да му пиша. Искам новини, искам да знам какво прави. Искам да му гледам дипломната работа. Колкото и да злословя срещу него в определени ситуации, то аз го правя, за да убедя и себе си, че вече ми е все тая. Но не ми е. Трябва да го видя. И мисля да го направя, преди да замина.
Между другото, аз съм клюкарка. В рамките на 1 седмица получих 3 обвинения в подмолни действия. Едното беше придружено дори със заплахи, а дори не ми се даде обяснение защо. Така че поне за него не се чувствам виновен. За другите 2 вината си я осъзнавам. И вече не си отварям устата. Трудно ми е, на моменти - аха! - и ще експлодирам, защото трябва да си трая, но ще се науча. Писна ми да си съсипвам отношенията с хората и да губя доверието им. Не говори добре за мен, макар и да го правя неумишлено просто защото аз като нямам тайни от приятелите си, не смятам, че и техните тайни са такива. Грешка, грешка, голяма грешка. Простете ми, ще се науча някой ден.
Няма коментари:
Публикуване на коментар