Всеки път, когато пътувам с влака към София, след минаването на гара Подуяне започва заемането на стартова позиция. Прибираш всичко извадено. Обличаш якето. Приготвяш парите. Сваляш багажа. Отиваш пред вратата. И чакаш.
Влакът спира.
Всички студенти се втурват с куфари, сакове, кашони и каквото още са им натоварили от вкъщи. Бързат, защото маршрутката пред гарата за Студентски град не предлага повече от 10-12 седящи места, а току-що цял влак се е изсипал. Влачат като за последно. Не минават по ескалатори - прекалено са бавни! Сменяш ръцете, куфара те удря по кокалчетата... нищо, малко остана. Тя те чака, тя е там... празна. И искаш... да я... стигнеш. Благославяш майка си, че този път няма буркани в багажа ти и че можеш да задминеш онази дребна студентка, бореща се с тежестта на багажа си, нямала благоразумието да си купи нещо с колелца. Задминаваш, бързаш, крачиш, пъшкаш. Нареждаш се. Чакаш. Молиш се. Качваш се. Плащаш. Сядаш. Усмихваш се. И се отпускаш. Все едно последните 5 часа не си седял във влака, но въпреки това не искаш да си от прецаканите, които стоят прави, свити на кравай, или още по-лошо - от останалите, които чакат следващата маршрутка.
Всичко опира до надпреварата. Искаме да бъдем първи, независимо дали става въпрос за семейство, приятели, работа, или място в градския транспорт. Дори да не знаем какво ни предстои, пак бихме избрали неизвестността, защото първенците са тези, които биват запомнени. Първият стъпил на Луната. Първият, изобретил компютъра. Първият, скочил 210см висок скок. Искаме да сме първи, защото вярваме, че това ще ни направи единствени.
А в този ден - денят на влюбените - така ми се иска да бях единствен за някого.
Няма коментари:
Публикуване на коментар