Поглед в бъдещето.

Едва 23:15 е и вече мисля да си лягам. Ето какво прави Сливен с мен! Всички останали вече са по леглата.
Новините? Брат ми и приятелката му са решили да съберат двете фамилии на едно място, след като от няколко години вече живеят заедно. Това е едно ново стъпало в тяхната връзка, може би следващото ще е годеж, след това сватба... Почти се вълнувам, в следващите 10 години може да отида на сватба, което ще ми е сефте, нали :D Освен ако Мимс не го изпревари, което вероятно ще стане, но пък не е сигурно тя дали ще ме покани на сватбата... Ама как няма да ме покани, тя е пределено наясно с това, че съм козирог и ще ѝ купя скъп и практичен подарък, за който ще ми е безкрайно благодарна. Така че има шанс да отида на сватба преди да навърша 30. Урааа.
За нещастие аз няма да присъствам на тази семейна вечеря, която ще се проведе, след като аз вече съм заминал за София. А наистина исках да видя майка какви глупости ще дрънка и как ще вземе да намеква някакви годежи и намерения, което, разбира се, ѝ е напълно забранено. Пък и от редките моменти, когато бащата на приятелката на брат ми е слизал да ѝ помогне с багажа до колата на брат ми, и аз съм бил в тази кола, ми се е струвал един такъв... не особено лъчезарен човек. Та тази вечеря се очертава да бъде толкова интересна, та чак ме е яд, наистина.
Иначе, мили мои, почти съм започнал работа. И аз почти се вълнувам. Правя си големи планове. Не знам защо съм решил, че като ходя на работа, ще имам време и за фитнес. Досега не ходих, а по цял ден скучаех, но това да имам някакъв определен график, който да трябва да спазвам, ме стимулира да организирам времето си още по-плътно, толкова плътно, че да не мога да мигна! От понеделник до петък съм на работа, 2 дена след работа в университета, 2 дена на фитнес, 1 ден почвика, уикенда на английски и пак на фитнес... ей така си представям живота. И в останалото време я ще се виждам с хора, я ще спя като труп... кой знае. Макар че работен ден от 9 до 6 ми се струва ужасно дълъг. Лятото беше добре - от 6 до 2:30 - свършваш рано, имаш цялото време на света да правиш каквото си искаш. А след 6 какво правиш - нищо. Това ме подтиска малко. Толкова малко свободно време! Възмут-възмут.
Приключвам. Майка ми говори някакви работи. Не мога да се съсредоточа.

Бариерата се завърна!

Theshire, днес противно на всякакви очаквания, блогът днес е скочил от 2-3 на 41 гледания. Факт е, че хората все още попадат на нашия блог, докато търсят някакви книги, които ти си споменала в отдавнашен поуст. Сега видях, че последно е била търсена "Печената тиква". Хора, спрете да влизате погрешка в скучния ни блог, той не е за вас!
И така, днес започнах да ходя на английски, ще взимам сертификат, ще ставам умен. Естествено съм най-стария в групата, всички други без 1 момиче май са гимназисти. Но и английският ми е по-добър от техният. Му-ха-ха. Само и учителката ми да ставаше щеше да е идеално...
Искам мъж. Мечтая за един конкретен, макар да знам, че вероятно друса и какво ли още не. Писал съм вече за него и сега пак ще пиша. Не знам защо ми е влязал под кожата толкова, след като никога дори не е спирал поглед върху мен, а не съм го виждал и от преди да замина за щатите. Но мисля за него. Преди няколко дена го гугълнах с надеждата да намеря нещо за него, понеже като всеки педераст се занимава със стайлинг или нещо от сорта. И намерих снимка, която прилагам, защото знам, че никой няма да го види така или иначе.



Безумно секси ми е, красив, дори със сплескания си нос. Искам малко сладко мъжле като Албанчо, което да ми топли леглото зимата. Такива скромни мечти имам, а толкова невъзможни за осъществяване! Може би ако си платя... :D Както и да е.

Ето. Писах. И пак ще пиша.

P.S. Само на мен ли червеното толкова ми харесва?

Някой трябва да пише и това ще съм аз!

На 4-ти и 5-ти ноември ще имам 5 изпита или по точно до тогава трябва да се подготвя за три изпита. Противно на всяка логика почвам да се подготвям още днес за тях и ... пу-пу да не ми е уроки! Ще се опитам да преодолея хаоса който ме обгражда и да се съсредоточа в бъдещето си. Предстовят ми следните изпити - Училищно законодателство, психология на личността, работа с изоставащи и отпаднали ученици, междуинституционални взаимоотношения, социално-педагогическа диагностика - всичките са прекрасни както може да се съди по имената им и искам не искам трябва да почна сега да се подготвям, защото иначе няма да имам никакъв шанс. Чакам да разбера оценак от изпит и се чудя колко ли ще имам. Чух, че е писала и тройки на други студенти. Аз за колко ли съм заслужила? Спинка ми се, трябва да се къпя и да мия Рапончо... а искам ли?

Все някой трябва да пише

Никой не се сеща да пише, а едва ли някой се сеща и да чете вече написаното. Не ми харесва! Искам един ден да се обърна назад (слава Богу вече се отървах от дневниците си) и да има какво да прочета тук! Пет и половина през деня е и аз най-сетне решавам да спря "Как се запознах с майка ви" и да започна да се подготвям за изпитите си. Учудващо е как човек, който иска да стане преподавател, няма никаквото желание да учи. Изглежда, че в живота харесвам само само за нещо, но не и неговото реално изпълнение, което автоматично води бъдещото ми към това да работя в заведение за бързо хранене и да гледам двете си деца в сравнителна бедност (материална и умствена). Отново не съм съгласна с това, но и естествено не правя нищо, за да променя пътя си. Всеки по-ярък обект ме разсейва, всеки смях ме кара да забравям какво първоначално съм щяла да правя. Стените ме притискат, нищо не е на мястото си и най-малко мислите ми не са насочени на там накъдето трябва. Ще ми се да вярвам, че ако бях сама (без половинка) сега щях да съм във Финландия, Англия или най-малкото София, но дори и аз се изморявам да оправдавам действията си с това, че другите ми пречат. Истината е че цял живот търся Мисията си, но и досега не съм я намерила. Все пак имам малко напредък - осъзнах, че съвършенни неща няма и това дори направи нещата още по-трудни. Оказва се, че не можеш просто да кажеш - "Аз искам да работя еди-какво си!", защото , за да стигнеш до тази позиция те чакат много длъжности, които не харесваш и много знания и компромиси. Не знам дали съм способна да задържа вниманието си толкова дълго, че да не забравя за къде съм тръгнала, и ако съвършенството е нещо недостижимо и като цяло въобще несъществуващо, какъв точно е смисълът да се боря за да стигна някакво си стъпало (като дори не знам да ли искам да съм на това стъпало)? Мисълта, че не знам какво искам ме убива - заради нея ям много, гледам много комедийни сериали или драматични филми и се мъча да открия себе си там. В редките случаи когато излизам навън действителността толкова силно ме притиска, че си мисля, че тук в този град, в тази държава всичко е създадено така, че да убива всяка мечта, всеки опит да изплуваме и да се огледаме за остров. Чувствам се обречена. Чувствам се напълно изхвърлена от живота, от всичко шарено, пъстро и живо. Ежедневието ми е сиво изпълнено с досадни задължения и крайно тъпи ситуациии. Не го приемам. Защото не го приемам реших да го напиша и да започна да градя бъдещето си, въпреки, че не съм напълно сигурна какво искам да е то. Бариера призовавам те този блог да запише история на нашия успех и естествено досадни мрънкания и оплаквания, но въпреки това успех. Не се борим за посещения не се борим оригиналност просто споделяме мислите си и за това тук няма място никой друг освен нас. Съгласен?

бебе компютър

Искам да отбележа, че имам лаптоп - малък и сладък, но уви никой не иска да си пише с мен и да ми направи кефа да пиша на него. Логично за всеки който ме познава е да се досети защо пиша тук. Отново съм нервна и стигам до заключението че е свързано с това че съм вкъщи. Няма изглед да се преместя на друга планета и вероятно няма да се гътна скоро та подяволите налага се да живея. Супер досадно...