Все някой трябва да пише

Никой не се сеща да пише, а едва ли някой се сеща и да чете вече написаното. Не ми харесва! Искам един ден да се обърна назад (слава Богу вече се отървах от дневниците си) и да има какво да прочета тук! Пет и половина през деня е и аз най-сетне решавам да спря "Как се запознах с майка ви" и да започна да се подготвям за изпитите си. Учудващо е как човек, който иска да стане преподавател, няма никаквото желание да учи. Изглежда, че в живота харесвам само само за нещо, но не и неговото реално изпълнение, което автоматично води бъдещото ми към това да работя в заведение за бързо хранене и да гледам двете си деца в сравнителна бедност (материална и умствена). Отново не съм съгласна с това, но и естествено не правя нищо, за да променя пътя си. Всеки по-ярък обект ме разсейва, всеки смях ме кара да забравям какво първоначално съм щяла да правя. Стените ме притискат, нищо не е на мястото си и най-малко мислите ми не са насочени на там накъдето трябва. Ще ми се да вярвам, че ако бях сама (без половинка) сега щях да съм във Финландия, Англия или най-малкото София, но дори и аз се изморявам да оправдавам действията си с това, че другите ми пречат. Истината е че цял живот търся Мисията си, но и досега не съм я намерила. Все пак имам малко напредък - осъзнах, че съвършенни неща няма и това дори направи нещата още по-трудни. Оказва се, че не можеш просто да кажеш - "Аз искам да работя еди-какво си!", защото , за да стигнеш до тази позиция те чакат много длъжности, които не харесваш и много знания и компромиси. Не знам дали съм способна да задържа вниманието си толкова дълго, че да не забравя за къде съм тръгнала, и ако съвършенството е нещо недостижимо и като цяло въобще несъществуващо, какъв точно е смисълът да се боря за да стигна някакво си стъпало (като дори не знам да ли искам да съм на това стъпало)? Мисълта, че не знам какво искам ме убива - заради нея ям много, гледам много комедийни сериали или драматични филми и се мъча да открия себе си там. В редките случаи когато излизам навън действителността толкова силно ме притиска, че си мисля, че тук в този град, в тази държава всичко е създадено така, че да убива всяка мечта, всеки опит да изплуваме и да се огледаме за остров. Чувствам се обречена. Чувствам се напълно изхвърлена от живота, от всичко шарено, пъстро и живо. Ежедневието ми е сиво изпълнено с досадни задължения и крайно тъпи ситуациии. Не го приемам. Защото не го приемам реших да го напиша и да започна да градя бъдещето си, въпреки, че не съм напълно сигурна какво искам да е то. Бариера призовавам те този блог да запише история на нашия успех и естествено досадни мрънкания и оплаквания, но въпреки това успех. Не се борим за посещения не се борим оригиналност просто споделяме мислите си и за това тук няма място никой друг освен нас. Съгласен?