Истината :S

Онова, което имах отдавна го нямам. Онова, за което мечтаех отдавна го забравих. Липсва ми болката. Това лошо ли е? Липсва ми приятното умопомрачение, при което човек си мисли, че всичко е възможно. Липсва ми опияняващото заблуждение, в което живеех, и нека си го призная - бях много щастлива. Възможно е да искам това, което нямам като всеки уважаващ себе си мазохист, но... ако съм права? Ако съм права, че трябва да остана сама и да се гмурна отново в приятното си умопомрачение? Спомням си, че вярвах, че няма невъзможни неща и не се страхувах да направя това, което иска от мен сърцето ми. Кога станах толкова скучна и земна? Кога загубих себе си и се превърнах в домакиня, която мисли какво да сготви и кое да изчисти първо? Възможно ли е животът да е това? Ще дойде ли най-сетне 2012 година, за да си реша проблемите без да се налага да наранявам тези, които ме обичат? Няма да дойде и аз ще трябва сама да реша това, което отдавна знам, че е решено. Не мога да се жертвам като нея, не мога да се прежаля. Не мога. Знам, че ме разбирате. Искам да съм свободна. Мисля си, че ако съм сама желанията и мечтите ми ще се върнат. Отново ще искам да умея да свиря на цигулка, да отида до Финландия за едно кръгче, ще искам да излизам с приятели, ще искам да напиша роман, да скоча с парашут, да пробвам скалното катерене - ще имам абсурдни и почти неизпълними мечти...и ще съм себе си.

Много го обичам и точно заради това не мога да му позволя да бъде цял живот нещастен с мен.