Носталгия. Отново.

От последния ми поуст насам все си мисля, че трябва да споделя и отрицателни страни на америката, която прехвалил в него. Но няма да се учудя, ако написаното не е толкова дълго или ако е, то най-вероятно съм се отплеснал да говоря пак за обратното.
Та... след дълго чудене реших да започна от изтощението. Физическото изтощение, до което се докарвах в продължение на два месеца. За да се добие представа, ще опиша как преминаваше един мой ден:
-05:00 - телефонът звъни. Сънен-сънен отварям лаптопа и започвам да поглъщам фейсбук с очи. 20 минути.
-05:20 - обличам си късите гащи цвят "каки" и изключително грозно-синя тениска. Додътрям се до кухнята, където Галя и Борис обикновено привършваха, когато аз отивах(за да легнат след това на дивана), а аз си правех закуска. Обикновено корнфлейк и понякога филийки. Почти винаги съм бил в прекрасно настроение, макар и сънен. Още 20 минути.
-05:40 - излизам в кучия студ навън, където всичко е в роса, заобикалям къщата и стигам до колелета. Забърсвам с ръкав седалката, за да ми се намокри задника. Карам.
-06:00 - "пънчвам" се на работа и работният ден официално започва. Позволяме си да не правим нищо първите 20 минути, все още незнаещи на кой свят се намираме. После бавно започваме да се изнизваме от т.нар. Chemical Room. Изпълняваме си задачите, кой добросъвестно, кой не толкова. Често, вървейки съм затварял очи и мозъкът ми е изключвал. Седнех ли, почти неизбежно беше да не заспя. Лафове с шефа, с колегите, лафове с всеки желаещ. Слушане на музика и очакване на времето да мине по-бързо. И така до обяд.
12:00 - обедна почивка. С Диди скачаме на колелета и караме с бясна скорост до Макдоналдс. Един дабъл и един пилешки бургер с напитка. 20 минути спокойствие, храна и релакс. Чувствах се като у дома си в този Макдоналдс. Хората, лудницата, виковете... успокояваха ме.
12:30 - последни два часа чистене на кенефи. Те обикновено минаваха бързо. Имало е случаи, в които и двата часа са минавали в седени, в лафове с шефа. Идеален случай да затворя очи за малко.
14:30 - приключвам работа. Хвърлям раницата на гърба, скачам на колелото и карам до Wawa - втората ми работа. Един малък супермаркет с топъл щанд със супички и манджички и изобилие от сандвичи и всякакви видове горещо кафе, което се прави на момента. Бързо преобличане в тоалетната в сладката престилка и неудобна шапка и вече съм готов да правя сандвичи в несвяст. Такова блаженство. Хората се редят и си чакат храната, аз действам със скоростта на светлината, действията в началото тромави, но с времето станали бързи и безпогршни, редяха продукти върху хляба, мятаха бекон в тостера, сипваха супа в кутии, сменяха филтрите и пускаха нови и нови дози кафе да пълнят термосите. Гватемалско, с лешници, с ванилия, безкофеиново, екстра силно и още разни, които не помня. Миех съдове, метях, хвърлях боклука. Бях фурия! Поне докато не застанех на едно място и не успещах как сърцето ми бие изнасилено, а краката ми тупкат неприятно. Все си мисля, че поглъщането на огромни количества кола, смесена с Powerade(някаква спортна напитка с разни "изо"-глупости, която уж ободрявала), нямаше да издържа... В Wawa конретизирано време за почивка нямах. Когато имаше дупка не по-малко работа отивах в офиса да хапна вкусен сандвич. Наистина бяха вкусни! Питка, намазана с майнозе, отгоре бекон и швейцарско сирене, леко запечен и след това домати, краставици, маруля.. толкова просто и тооолкова вкусно!
23:00 - по това време обикновено свършвах, понякога и по-късно. Без да се преобличам, скачах на колелото, пусках моя малък сладък ipod shuffle и без да бързам за никъде, с наслада карах към вкъщи... чупех стойки в тъмното според песента, а незнайно защо много наблягах на Everything but the girl - I miss you.
23:30 - вече вкъщи, взимах си бърз душ, след което сядах на компютъра. Гледах да не минава вечер, в която да не си поръчам нещо.
00:00 - лягах да спя. Нямам ясен спомен да е имало случай, в който да съм стоя в леглото умислен, гледайки тавана. Заспивах на момента от изтощение.

Както и предполагах, пак го избих на позитивизъм. Но всъщност всичко това, което описах беше придружено със скука. Купища скука и ужасна жега. Караха ме понякога да се качвам с една машина за прахосмучене на пясък и листенца под жаркото слънце... Като седнех на това нещо, което се движеше с бързината на пешеходец трета възраст и то като ме друснеше, слънцето като ме напечеше.. толкова пъти съм се блъскал насам-натам в съня си. Веднъж толкова силно се халосах в една саксия, че се бях изхлузил от волана и даже май кръв си пуснах.

Да не говорим социалните проблеми, които това лято ми създаде... като се започне от Кристофър, който спечели титлата за най-мразен от мен човек и се стигне до вече бившите ми приятели Галя и Борис, които не успяха да преглътнат социализирането ми с други хора, освен с тях. А аз не е като да не се социализирах. Беше пре-крас-но да бъдеш себе. Без значение с кой общувах и къде се намирах, нямаше проблем аз да съм гей и никой да няма проблем с това. Дори напротив - всички бяха толкова окей с това, че сме говорили и обсъждали проблемите ми все едно говорим за времето. Диди, Петра и Якоб спечелиха сърцето ми и особено с момичетата съм си изкарвал толкова добре, било то в женските съблекални и в бара на крайбрежната алея, пиейки коктейли. Винаги весело, винаги истински, винаги разбиращи и подкрепящи.
Няма да забравя как в един от почивните ми дни, когато гореспоменатото лайно щеше да вдига купон вкъщи, аз се изнесох, за да не се налага да го гледам и след като си изпуснах автобуса и скитах по сувенирните магазини с часове, реших да мина през работа да видя Петра... И я открих, сам-сама във фитнес-центъра, влачеща чували с боклук, нещастна и отчаяна - напълно отговаряща на моето настроение. Толкова се зарадва да ме види, то не бяха викове и прегръдки, направо очите ми се бяха напълнили със сълзи от умиление тогава, че и в момента пак. Стоях с нея до края на смянаха, помагах ѝ, говорихме се.. и беше просто прекрасно. Имахме прекрасен разговор в тъмното, на пътя, спрели с колелетата, канейки се да се разделим. Ах, Петра, Петра, защо си в Словакия..?

Ох, исках да хвана отрицателната есенция на щатите и пак не можах. Както и предполагах...
А дори не съм споменал клубовете, срещите си и куп други неща. Но ще ги оставя за друг поуст. Знам, че спомените ми идват ненавреме и не са актуални, но се радвам, че са все още в главата и че ги записвам. Не искам никога да забравя какво съм преживял и какво съм видял.
И ако не спра да пиша, колегите ще почнат да ме питат защо рева.

Треска за Америка.

Тресе ме. С всеки изминал ден го усещам все по-силно. Липсва ми шибаното Бетъни Бийч. Май месец е. Месецът, в който последните 2 години си взимах изпитите, получвах си визата, приготвях си багажа. Месец на нетърпеливо очакване. Проучване на полети, летища и транспорти. Май месец е. А аз стоя зад бюрото на работа в София. Шибаната София, която толкова много харесвам и обичам и която ми се струва толкова скучна и пуста в момента в сравнение с малкото селско градче, в което съм прекарал 7 месеца от живота си.
Помня първото си пристигане там. Руснаците, които ни транспортираха от летището в маршрутка с още сигурно 15-20 човека като в консерва, ни зарязоха пред офиса на недвижимието имоти, откъде трябваше да си вземем ключа. В 11 вечерта. Беше толкова празно и спокойно. Бутахме си куфарите по улицата, чудейки се какво да правим. Взехме ключове, намерихме добри хора, които да ни закарат до къщата и се настанихме. В онази малка спретната къщурка в онова малко спретнато кварталче с идентични къщи, облицовани в пластмаса, наподобяваща дърво. Всичко беше подредено по конец. Храстите, паркинг местата, тревата, която беше навсякъде, където няма асфалт или бетон. Идилия. Почти не си спомням проблемите ми от първото лято, когато си представя тази гледка...
А миналата година.. Ех, колко по-прекрасна беше. Виждах всичко по един нов, различен и по-добър начин. Вече не бях толкова изтръпнал, вече не бях "заек". Чувствах се като господар в собствената си къща. А в американските къщи е трудно да не се чувстваш добре. Като започнеш от дебелите по няколко сантиментра гъсти бели мокети и стигнеш до кокетните бани, които сякаш са направени за красота, но са и удобни. А кухнята с големия хладилник, печката с 4 котлона и фурна, плотовете и безбройните шкафове и чекмеджета, в които може да намериш всичко необходимо - мечта. Разбира се, без веранда къщата нямаше да е американска.
Работата втората година беше по-лека сякаш. Вече бях първа смяна и въпреки ставането в 5 се чувствах добре и разполагах с остатъка от деня си. Първия месец ходех и на фитнес. Чувствах се прекрасно и изглеждах разкошно. Когато всички други запознаха да работят на втори места, реших, че и аз трябва да го направя, за да си уплътня времето. Стана за отрицателно време. Обадиха ми се, отидох, взеха ме. Бях новият и единствен за това лято международен студент, който работеше в Wawa. След 8 часа метене на листенца и пясък под слънцето или чистене на миризливи кенефи, правенето на сандвичи на закрито и с климатик ме правеше щастлив. Колегите ми също бяха готини. Забавляха ме, помагаха ми и говореха бавно и повтаряха, когато не ги разбирах. Винаги търпеливи, все едно съм олигофрен. Но бързо свикнах и правех все повече и повече неща и ми даваха и повече часове. Свободното ми време намаляваше, но усещанието ми за удовлетвореност и щастие - не. Когато свършех към 11 вечерта, качвах се на колелото, натъпквах си слушалките ушите и блажено карах към вкъщи. Знаех, че трябва да ставам рано, но никога не си лягах без да поцъкам на компютъра. С парите от двете работи пазарувах постоянно - ако нямах време да ходя по магазините, поръчвах си по интернет. Пакети, кутии и кашони с моето име заливаха къщата през ден. Съквартирантите ме мразеха. А когато имах време, си хващах автобуса до съседния град, където 3 мини квартала с малки магазинчета под формата на къщички, ме очакваха. Наредени в П-образна форма, в средата с огромни паркинги, аз ги кръстосвах страстно. Имам чувството, че далеч не си напазарувах толкова, колкото ми се искаше. Abercombie$Fitch, Hollister, Ralph Lauren, Nike, Calvin, Aeropostale, GAP, GUESS - всички те ме приканваха дружелюбно да се потопя в океана от дрехи...
А когато исках да направя почивка, сядах в крайпътния Макдоналдс, където се чувствах като у дома си. Затварям очи и всичко е толкова ясно, все едно съм там. Мога да чуя глъчката на хората, виковете на касиерите. И можеш да си допълваш чашата колкото пожелаеш.
Тъй като в Америка, дори и в това затънтено селце, нямат проблеми с гейовте, имах възможността да бъда себе си. Толкова естествен и забавен, както съм само с близките си хора. И всичко работеше в моя полза. Харесваха ме колегите, шефовете. Когато имахме време, се организирахме и излизахме с шефа. Един път ходихме на италиански ресторант, където мини-франзелките ги дават безплатно и в изобилие. Както и супата. Поръчваш си веднъж, а ядеш колкото можеш. Разбира се, това не се използва често, освен ако не си мизерен чужденец, дошъл да се облажи.
Друг път ходихме на Мексикански ресторант, където ядох нещо странно и зелено, наречено гуакамоле и столовете бяха в ярки цвете, всеки изрисувани с някакви различни, също така ярки картини. Трети път шефът ни канеше на вечеря у тях, след която играехме на чудати игри. Или пеехме караоке на неговото Wii.
Няколко пъти се събирахме и в един от баровете на крайбрежната алея - Mango's. Там колко съм се забавлявам с тези разноцветни коктейли... и парите не бяха от значение. Харчех за 2 часа толкова, с колкото тук бих живял цяла седмица.
А супермаркетите.. не зная защо се сещам с голямо умиление за тях. На 15 минути с колелото, през 9 гори в 10-та, във всъщност съвсем различно по наименоване градче, бяха единствените 2 хипермаркета. Обожавах да пазарувам в Giant. Взимах си една кутия домашно опечение Cookies и си ръфах, докато обикалях по щандовете. После си я плащах, разбира се. Странно с какво доверие се отнасят там хората към теб. И в същото време никой не злоупотребява с това доверие, освен чужденците, дошли от Европа, мислейки се за недосегаеми, защото не са от тук и са за малко.
Липсват ми тези неща. Фъстечено масло с желе от грозде, стотиците кенчета Пепси, които пиех по време на работа. Липсват ми горещите тела на младите американци, които сякаш не полагаха никакви усилия да изглеждат така разкошно. Липсва ми английската реч около мен и карането на колело до работа. И толкова неща не ми липсват, но някак не са ми приоритет в спомените. Дори не споменавам разпаднатите ми отношение с някога близки за мен хора, защото вече не ме вълнуват. И ако имаше как да телепортирам себе си и всички, които обичам там, нямаше да мисля много. Но мястото ми е тук. Тук са хората, за които си заслужава да остана.