Носталгия. Отново.

От последния ми поуст насам все си мисля, че трябва да споделя и отрицателни страни на америката, която прехвалил в него. Но няма да се учудя, ако написаното не е толкова дълго или ако е, то най-вероятно съм се отплеснал да говоря пак за обратното.
Та... след дълго чудене реших да започна от изтощението. Физическото изтощение, до което се докарвах в продължение на два месеца. За да се добие представа, ще опиша как преминаваше един мой ден:
-05:00 - телефонът звъни. Сънен-сънен отварям лаптопа и започвам да поглъщам фейсбук с очи. 20 минути.
-05:20 - обличам си късите гащи цвят "каки" и изключително грозно-синя тениска. Додътрям се до кухнята, където Галя и Борис обикновено привършваха, когато аз отивах(за да легнат след това на дивана), а аз си правех закуска. Обикновено корнфлейк и понякога филийки. Почти винаги съм бил в прекрасно настроение, макар и сънен. Още 20 минути.
-05:40 - излизам в кучия студ навън, където всичко е в роса, заобикалям къщата и стигам до колелета. Забърсвам с ръкав седалката, за да ми се намокри задника. Карам.
-06:00 - "пънчвам" се на работа и работният ден официално започва. Позволяме си да не правим нищо първите 20 минути, все още незнаещи на кой свят се намираме. После бавно започваме да се изнизваме от т.нар. Chemical Room. Изпълняваме си задачите, кой добросъвестно, кой не толкова. Често, вървейки съм затварял очи и мозъкът ми е изключвал. Седнех ли, почти неизбежно беше да не заспя. Лафове с шефа, с колегите, лафове с всеки желаещ. Слушане на музика и очакване на времето да мине по-бързо. И така до обяд.
12:00 - обедна почивка. С Диди скачаме на колелета и караме с бясна скорост до Макдоналдс. Един дабъл и един пилешки бургер с напитка. 20 минути спокойствие, храна и релакс. Чувствах се като у дома си в този Макдоналдс. Хората, лудницата, виковете... успокояваха ме.
12:30 - последни два часа чистене на кенефи. Те обикновено минаваха бързо. Имало е случаи, в които и двата часа са минавали в седени, в лафове с шефа. Идеален случай да затворя очи за малко.
14:30 - приключвам работа. Хвърлям раницата на гърба, скачам на колелото и карам до Wawa - втората ми работа. Един малък супермаркет с топъл щанд със супички и манджички и изобилие от сандвичи и всякакви видове горещо кафе, което се прави на момента. Бързо преобличане в тоалетната в сладката престилка и неудобна шапка и вече съм готов да правя сандвичи в несвяст. Такова блаженство. Хората се редят и си чакат храната, аз действам със скоростта на светлината, действията в началото тромави, но с времето станали бързи и безпогршни, редяха продукти върху хляба, мятаха бекон в тостера, сипваха супа в кутии, сменяха филтрите и пускаха нови и нови дози кафе да пълнят термосите. Гватемалско, с лешници, с ванилия, безкофеиново, екстра силно и още разни, които не помня. Миех съдове, метях, хвърлях боклука. Бях фурия! Поне докато не застанех на едно място и не успещах как сърцето ми бие изнасилено, а краката ми тупкат неприятно. Все си мисля, че поглъщането на огромни количества кола, смесена с Powerade(някаква спортна напитка с разни "изо"-глупости, която уж ободрявала), нямаше да издържа... В Wawa конретизирано време за почивка нямах. Когато имаше дупка не по-малко работа отивах в офиса да хапна вкусен сандвич. Наистина бяха вкусни! Питка, намазана с майнозе, отгоре бекон и швейцарско сирене, леко запечен и след това домати, краставици, маруля.. толкова просто и тооолкова вкусно!
23:00 - по това време обикновено свършвах, понякога и по-късно. Без да се преобличам, скачах на колелото, пусках моя малък сладък ipod shuffle и без да бързам за никъде, с наслада карах към вкъщи... чупех стойки в тъмното според песента, а незнайно защо много наблягах на Everything but the girl - I miss you.
23:30 - вече вкъщи, взимах си бърз душ, след което сядах на компютъра. Гледах да не минава вечер, в която да не си поръчам нещо.
00:00 - лягах да спя. Нямам ясен спомен да е имало случай, в който да съм стоя в леглото умислен, гледайки тавана. Заспивах на момента от изтощение.

Както и предполагах, пак го избих на позитивизъм. Но всъщност всичко това, което описах беше придружено със скука. Купища скука и ужасна жега. Караха ме понякога да се качвам с една машина за прахосмучене на пясък и листенца под жаркото слънце... Като седнех на това нещо, което се движеше с бързината на пешеходец трета възраст и то като ме друснеше, слънцето като ме напечеше.. толкова пъти съм се блъскал насам-натам в съня си. Веднъж толкова силно се халосах в една саксия, че се бях изхлузил от волана и даже май кръв си пуснах.

Да не говорим социалните проблеми, които това лято ми създаде... като се започне от Кристофър, който спечели титлата за най-мразен от мен човек и се стигне до вече бившите ми приятели Галя и Борис, които не успяха да преглътнат социализирането ми с други хора, освен с тях. А аз не е като да не се социализирах. Беше пре-крас-но да бъдеш себе. Без значение с кой общувах и къде се намирах, нямаше проблем аз да съм гей и никой да няма проблем с това. Дори напротив - всички бяха толкова окей с това, че сме говорили и обсъждали проблемите ми все едно говорим за времето. Диди, Петра и Якоб спечелиха сърцето ми и особено с момичетата съм си изкарвал толкова добре, било то в женските съблекални и в бара на крайбрежната алея, пиейки коктейли. Винаги весело, винаги истински, винаги разбиращи и подкрепящи.
Няма да забравя как в един от почивните ми дни, когато гореспоменатото лайно щеше да вдига купон вкъщи, аз се изнесох, за да не се налага да го гледам и след като си изпуснах автобуса и скитах по сувенирните магазини с часове, реших да мина през работа да видя Петра... И я открих, сам-сама във фитнес-центъра, влачеща чували с боклук, нещастна и отчаяна - напълно отговаряща на моето настроение. Толкова се зарадва да ме види, то не бяха викове и прегръдки, направо очите ми се бяха напълнили със сълзи от умиление тогава, че и в момента пак. Стоях с нея до края на смянаха, помагах ѝ, говорихме се.. и беше просто прекрасно. Имахме прекрасен разговор в тъмното, на пътя, спрели с колелетата, канейки се да се разделим. Ах, Петра, Петра, защо си в Словакия..?

Ох, исках да хвана отрицателната есенция на щатите и пак не можах. Както и предполагах...
А дори не съм споменал клубовете, срещите си и куп други неща. Но ще ги оставя за друг поуст. Знам, че спомените ми идват ненавреме и не са актуални, но се радвам, че са все още в главата и че ги записвам. Не искам никога да забравя какво съм преживял и какво съм видял.
И ако не спра да пиша, колегите ще почнат да ме питат защо рева.