Тресе ме. С всеки изминал ден го усещам все по-силно. Липсва ми шибаното Бетъни Бийч. Май месец е. Месецът, в който последните 2 години си взимах изпитите, получвах си визата, приготвях си багажа. Месец на нетърпеливо очакване. Проучване на полети, летища и транспорти. Май месец е. А аз стоя зад бюрото на работа в София. Шибаната София, която толкова много харесвам и обичам и която ми се струва толкова скучна и пуста в момента в сравнение с малкото селско градче, в което съм прекарал 7 месеца от живота си.
Помня първото си пристигане там. Руснаците, които ни транспортираха от летището в маршрутка с още сигурно 15-20 човека като в консерва, ни зарязоха пред офиса на недвижимието имоти, откъде трябваше да си вземем ключа. В 11 вечерта. Беше толкова празно и спокойно. Бутахме си куфарите по улицата, чудейки се какво да правим. Взехме ключове, намерихме добри хора, които да ни закарат до къщата и се настанихме. В онази малка спретната къщурка в онова малко спретнато кварталче с идентични къщи, облицовани в пластмаса, наподобяваща дърво. Всичко беше подредено по конец. Храстите, паркинг местата, тревата, която беше навсякъде, където няма асфалт или бетон. Идилия. Почти не си спомням проблемите ми от първото лято, когато си представя тази гледка...
А миналата година.. Ех, колко по-прекрасна беше. Виждах всичко по един нов, различен и по-добър начин. Вече не бях толкова изтръпнал, вече не бях "заек". Чувствах се като господар в собствената си къща. А в американските къщи е трудно да не се чувстваш добре. Като започнеш от дебелите по няколко сантиментра гъсти бели мокети и стигнеш до кокетните бани, които сякаш са направени за красота, но са и удобни. А кухнята с големия хладилник, печката с 4 котлона и фурна, плотовете и безбройните шкафове и чекмеджета, в които може да намериш всичко необходимо - мечта. Разбира се, без веранда къщата нямаше да е американска.
Работата втората година беше по-лека сякаш. Вече бях първа смяна и въпреки ставането в 5 се чувствах добре и разполагах с остатъка от деня си. Първия месец ходех и на фитнес. Чувствах се прекрасно и изглеждах разкошно. Когато всички други запознаха да работят на втори места, реших, че и аз трябва да го направя, за да си уплътня времето. Стана за отрицателно време. Обадиха ми се, отидох, взеха ме. Бях новият и единствен за това лято международен студент, който работеше в Wawa. След 8 часа метене на листенца и пясък под слънцето или чистене на миризливи кенефи, правенето на сандвичи на закрито и с климатик ме правеше щастлив. Колегите ми също бяха готини. Забавляха ме, помагаха ми и говореха бавно и повтаряха, когато не ги разбирах. Винаги търпеливи, все едно съм олигофрен. Но бързо свикнах и правех все повече и повече неща и ми даваха и повече часове. Свободното ми време намаляваше, но усещанието ми за удовлетвореност и щастие - не. Когато свършех към 11 вечерта, качвах се на колелото, натъпквах си слушалките ушите и блажено карах към вкъщи. Знаех, че трябва да ставам рано, но никога не си лягах без да поцъкам на компютъра. С парите от двете работи пазарувах постоянно - ако нямах време да ходя по магазините, поръчвах си по интернет. Пакети, кутии и кашони с моето име заливаха къщата през ден. Съквартирантите ме мразеха. А когато имах време, си хващах автобуса до съседния град, където 3 мини квартала с малки магазинчета под формата на къщички, ме очакваха. Наредени в П-образна форма, в средата с огромни паркинги, аз ги кръстосвах страстно. Имам чувството, че далеч не си напазарувах толкова, колкото ми се искаше. Abercombie$Fitch, Hollister, Ralph Lauren, Nike, Calvin, Aeropostale, GAP, GUESS - всички те ме приканваха дружелюбно да се потопя в океана от дрехи...
А когато исках да направя почивка, сядах в крайпътния Макдоналдс, където се чувствах като у дома си. Затварям очи и всичко е толкова ясно, все едно съм там. Мога да чуя глъчката на хората, виковете на касиерите. И можеш да си допълваш чашата колкото пожелаеш.
Тъй като в Америка, дори и в това затънтено селце, нямат проблеми с гейовте, имах възможността да бъда себе си. Толкова естествен и забавен, както съм само с близките си хора. И всичко работеше в моя полза. Харесваха ме колегите, шефовете. Когато имахме време, се организирахме и излизахме с шефа. Един път ходихме на италиански ресторант, където мини-франзелките ги дават безплатно и в изобилие. Както и супата. Поръчваш си веднъж, а ядеш колкото можеш. Разбира се, това не се използва често, освен ако не си мизерен чужденец, дошъл да се облажи.
Друг път ходихме на Мексикански ресторант, където ядох нещо странно и зелено, наречено гуакамоле и столовете бяха в ярки цвете, всеки изрисувани с някакви различни, също така ярки картини. Трети път шефът ни канеше на вечеря у тях, след която играехме на чудати игри. Или пеехме караоке на неговото Wii.
Няколко пъти се събирахме и в един от баровете на крайбрежната алея - Mango's. Там колко съм се забавлявам с тези разноцветни коктейли... и парите не бяха от значение. Харчех за 2 часа толкова, с колкото тук бих живял цяла седмица.
А супермаркетите.. не зная защо се сещам с голямо умиление за тях. На 15 минути с колелото, през 9 гори в 10-та, във всъщност съвсем различно по наименоване градче, бяха единствените 2 хипермаркета. Обожавах да пазарувам в Giant. Взимах си една кутия домашно опечение Cookies и си ръфах, докато обикалях по щандовете. После си я плащах, разбира се. Странно с какво доверие се отнасят там хората към теб. И в същото време никой не злоупотребява с това доверие, освен чужденците, дошли от Европа, мислейки се за недосегаеми, защото не са от тук и са за малко.
Липсват ми тези неща. Фъстечено масло с желе от грозде, стотиците кенчета Пепси, които пиех по време на работа. Липсват ми горещите тела на младите американци, които сякаш не полагаха никакви усилия да изглеждат така разкошно. Липсва ми английската реч около мен и карането на колело до работа. И толкова неща не ми липсват, но някак не са ми приоритет в спомените. Дори не споменавам разпаднатите ми отношение с някога близки за мен хора, защото вече не ме вълнуват. И ако имаше как да телепортирам себе си и всички, които обичам там, нямаше да мисля много. Но мястото ми е тук. Тук са хората, за които си заслужава да остана.
Няма коментари:
Публикуване на коментар