Пак нощна.

Така, с миналогодишните решения се справям добре, изпълнил съм около 50% от тях и смятам скоро да станат поне 75. Правя повече секс, излязох като жена, а сега дори си взех карта за фитнес и си поръчах домашен лост за набиране. Но това с нощния живот крайно ме затруднява. В събота вечер имах покана да ходя в Пловдив за откриването на Калигула за новия сезон, но много ме мързеше, за да отида. За сметка на това отидох да се видя с мъжа ми, който ме изненада неприятно с компания и покана за вечеря с тях у тях. Вечерта беше покъртителна в някои отношения. Има ли пияна жена, няма как да е друго яче. Станах свидетел на ексхибиционизъм, ненормални танци с мятане, тръшкане, бутане и всякакви други пакости. И това от жена, наближаваща трийсетте. Със съпруг и дете. Направо оплакнах окото.

Но това няма значение. Важното е, че мъжа ми, колкото и да твърди, че тя е прекрасен човек и много се забавлява с нея, осъзнаваше до някаква степен, че тя не се държи нормално. Опитваше се по някакъв начин да я вкара в релси, не много натрапчиво, съответно и не много успешно. Но поне го имаше като мисъл, което ме радва, защото ако беше почнал да се мята с нея по пода, щях да се замисля дали съм склонен да си прекарам живота с него :D

Та тази вечер се пренесе по софийските барове, но аз отново отказах. Първо, че още малко с онази манипулативна психопатка щеше да ме накара да крещя и второ, че изобщо не мога да си се представя да обикалям по заведения посред нощите. На коктейли, на ресторант, на разходка - всичко това в разумните часове до 24ч бих го направил. Но оттам нататък тепърва да започвам социален живот - това не е за мен. И май няма да изпълня тази част от облога си. Не че ще загубя нещо така :D

Истински кошмар.

Снощи, поради нямане какво да правя цел ден, стана така, че си легнах сравнително рано за моя режим - към 11. Естествено, не заспах веднага. Имах време да помисля. Не помня за какво съм мислил, но за първи път от много време сънувах толкова съзнателно, запомнящо, изнервящо и болезнено. Естествено, няма да изненадам никой, като кажа, че пак ще зачекна темата за щатите...

Та, незнайно защо в съня бях решил, че ще тръгна за Америка по това време на лятото. Помня, че похарчих 2 бона за билет (безумно, зная) и след като тръгнах да хващам самолета (понеже закъснявах някак си, за да бъде сънят ми още по-неприятен), осъзнах как доникъде няма да стигна. Чувствах се ужасно. Ужасно, защото ненадейно бях решил да оставя Петър без да знам дали и кога отново ще го видя. Ужасно, защото осъзнах, че дори да отида в щатите аз работа няма да мога да си намеря и ще съм си изхарчил всички спестявания за едната разходка. Ужасно, защото съм напуснал работа заради едната прищявка. И на всичкото отгоре и Галя беше в съня ми. За щастие само тя. Липсва ми това момиче, доста често си мисля за нея. Къде с омраза, заради глупостта ѝ да бъде с Борис, въпреки неосъзнатата му хомосексуалност и малтретирането, на което я подлага в израз на чувствата си, къде с добро, заради дългите месеци, които прекарахме като дупе и гащи в Бетъни и споделяхме толкова много.

И се събудих, ужасен от съня си и чувството, което остави в гърдите ми. Погледнах часовника и въздъхнах с облекчение, като видях, че е едва 01:30 и имам време да поспя като хората. И заспах, за да се върна обратно в кошмара. Събудих се отново с неприятното чувство към 05:30 и нямаше за кога да спя повече. Станах, отидох на работа, и толкова часове по-късно този неприятен сън няма никакво намерение да избледнява.

А напук на здравият разум, който ми казва, че желанията ми са грешка, днес, когато видях, че някогашния ми шеф е в болницата и чака жена му да му роди първото му дете, като си представих как бившите ми колеги ще му ходят на гости и ще му се радват... толкова пак ми се прииска да съм част от това. Нямаше да е толкова силно желанието, ако не познавах половината от настоящия персонал. Просто им завиждам, че те са отново там, все едно съм направил грешка като не съм отишъл... А не трябва да е така. Работата ми не ме натоварва през по-голямата част от времето, имам неприлично много свободно време, парите са ми повече от достатъчно и имам мъж, който да ме обича. Честно, много съм смотан. Чуждата кокошка е все патка, казали хората.

И аз съм най-голямата патка.

Пламена.

Прави ми впечатление, че вече никой не пише тук. И аз не виждам смисъл да го правя, защото няма на кого да го кажа. Петър малко или много вече е голяма част от живота ми, а не искам да пиша за него, защото Пламена не го харесва. И щом не го харесва, не заслужава да знае какво се случва.

Както и аз не знам какво се случва с нея. За сравнително продължителният си престой в Сливен, успях да я видя два пъти. Виждането беше чисто физически, до разговор между приятели, които се познават от десет години мисля, че не се стигна. Защото няма вече Пламена. Има Пламена и Алекс. Един съвършен организъм, чиито съставни части вече не могат да съществуват самостоятелно. Не че има нещо лошо, прекрасно е. Личи им, че са щастливи. И харесвам Алекс. Но се виждам с Пламена не за да слушам историите му за Русия и да гледам снимки от детството му. Това може да е бонус, допълнение, част от срещата. Не същността на срещата. И двата пъти все едно бях на среща с Алекс. Пламена беше там, но по-скоро като фон. За да има с кой да се щипе и бута Алекс. Вече сякаш няма място за безцелни разходки и губене на време в нейното ежедневие. Има работа и време прекрано с Алекс. И сън тук-таме, когато той не е на разположение. Радвам се за нея. И се радвам, че и аз имам с кой да споделям свободното си време, за да не се налага да усещам липсата ѝ напълно.

ПП: Ах, как обичам да си бъркам в носа. Приключението да ровиш надълбоко, без да знаеш какво ще откриеш. А после - удовлетворението от наградата. О, блажени десетки часове от живота ми, прекарани по този така занимателен начин!