Истински кошмар.

Снощи, поради нямане какво да правя цел ден, стана така, че си легнах сравнително рано за моя режим - към 11. Естествено, не заспах веднага. Имах време да помисля. Не помня за какво съм мислил, но за първи път от много време сънувах толкова съзнателно, запомнящо, изнервящо и болезнено. Естествено, няма да изненадам никой, като кажа, че пак ще зачекна темата за щатите...

Та, незнайно защо в съня бях решил, че ще тръгна за Америка по това време на лятото. Помня, че похарчих 2 бона за билет (безумно, зная) и след като тръгнах да хващам самолета (понеже закъснявах някак си, за да бъде сънят ми още по-неприятен), осъзнах как доникъде няма да стигна. Чувствах се ужасно. Ужасно, защото ненадейно бях решил да оставя Петър без да знам дали и кога отново ще го видя. Ужасно, защото осъзнах, че дори да отида в щатите аз работа няма да мога да си намеря и ще съм си изхарчил всички спестявания за едната разходка. Ужасно, защото съм напуснал работа заради едната прищявка. И на всичкото отгоре и Галя беше в съня ми. За щастие само тя. Липсва ми това момиче, доста често си мисля за нея. Къде с омраза, заради глупостта ѝ да бъде с Борис, въпреки неосъзнатата му хомосексуалност и малтретирането, на което я подлага в израз на чувствата си, къде с добро, заради дългите месеци, които прекарахме като дупе и гащи в Бетъни и споделяхме толкова много.

И се събудих, ужасен от съня си и чувството, което остави в гърдите ми. Погледнах часовника и въздъхнах с облекчение, като видях, че е едва 01:30 и имам време да поспя като хората. И заспах, за да се върна обратно в кошмара. Събудих се отново с неприятното чувство към 05:30 и нямаше за кога да спя повече. Станах, отидох на работа, и толкова часове по-късно този неприятен сън няма никакво намерение да избледнява.

А напук на здравият разум, който ми казва, че желанията ми са грешка, днес, когато видях, че някогашния ми шеф е в болницата и чака жена му да му роди първото му дете, като си представих как бившите ми колеги ще му ходят на гости и ще му се радват... толкова пак ми се прииска да съм част от това. Нямаше да е толкова силно желанието, ако не познавах половината от настоящия персонал. Просто им завиждам, че те са отново там, все едно съм направил грешка като не съм отишъл... А не трябва да е така. Работата ми не ме натоварва през по-голямата част от времето, имам неприлично много свободно време, парите са ми повече от достатъчно и имам мъж, който да ме обича. Честно, много съм смотан. Чуждата кокошка е все патка, казали хората.

И аз съм най-голямата патка.