Пламена.

Прави ми впечатление, че вече никой не пише тук. И аз не виждам смисъл да го правя, защото няма на кого да го кажа. Петър малко или много вече е голяма част от живота ми, а не искам да пиша за него, защото Пламена не го харесва. И щом не го харесва, не заслужава да знае какво се случва.

Както и аз не знам какво се случва с нея. За сравнително продължителният си престой в Сливен, успях да я видя два пъти. Виждането беше чисто физически, до разговор между приятели, които се познават от десет години мисля, че не се стигна. Защото няма вече Пламена. Има Пламена и Алекс. Един съвършен организъм, чиито съставни части вече не могат да съществуват самостоятелно. Не че има нещо лошо, прекрасно е. Личи им, че са щастливи. И харесвам Алекс. Но се виждам с Пламена не за да слушам историите му за Русия и да гледам снимки от детството му. Това може да е бонус, допълнение, част от срещата. Не същността на срещата. И двата пъти все едно бях на среща с Алекс. Пламена беше там, но по-скоро като фон. За да има с кой да се щипе и бута Алекс. Вече сякаш няма място за безцелни разходки и губене на време в нейното ежедневие. Има работа и време прекрано с Алекс. И сън тук-таме, когато той не е на разположение. Радвам се за нея. И се радвам, че и аз имам с кой да споделям свободното си време, за да не се налага да усещам липсата ѝ напълно.

ПП: Ах, как обичам да си бъркам в носа. Приключението да ровиш надълбоко, без да знаеш какво ще откриеш. А после - удовлетворението от наградата. О, блажени десетки часове от живота ми, прекарани по този така занимателен начин!