Бариерата се вдига

Не мога! Исках много да споделя изминалите важни събития от живота ми. Изписах един лист А4 с обстоятелства и подробности - никому ненужни и безкрайно безинтересни дори за мен! Изтрих всичко. Накратко - семейството ми вече знае за сексуалната ми ориентация. Справят се сравнително добре. Баща ми - при като истински мъж. Неприятно му е, но ще го преживее. Майка - мисля, че го преживява трудно, тъй като не ми се е обаждала откакто ѝ казах. Но мисля, че не защото не иска да ме чува, а защото има нужда да помисли и асимилира. И да си поплаче, че няма да има внуци от мен. Брат ми - съчувства ми, че няма да имам жена и деца. Сестра ми - вече знаеше. Бабите - се надяваме да не разберат. Знам, че не им е хубаво. И на мен не ми е хубаво от това, че знаят. Сега ми е напрегнато да комуникирам с тях, защото знам какво си мислят. Не мога да засягам никакви теми, свързани с апартамента или пепи, за да не насочвам вниманието към връзката ми с него... Ужасно е. Мисля си дали да се прибера в Сливен, за да ги видя очи в очи, да говорим. А ме е страх и не искам. А трябва да е скоро. Иска ми се да вярвам, че тази бариера в живота ми се вдига и ще мога да премина от другата страна, на място, където семейството ми ще ме приеме, ще ме обича, и дори ще комуникира с Пепи по празници. А в момента се чувствам все едно не бариера, а тухлена стена има пред мен, с бодлива тел отгоре. А съм прекалено дебел вече, за да я прескачам...

10 ДНИ

10 ДНИ - толкова е времето преди поредната криза. Тук без да включвам кризата на братовчед ми. Мразя бе, мразя едни и същи неща да говоря. Едни и същи и никой не чува братче, НЕЕЕ! Ама защо да чува. То моето мнение няма значение. Цял живот трябва да се обяснявам и то заради нищооооо. Най-добре всяко изречение с точка да го завършвам, че поне едно нещо да е свършено и приключено и каквото там само да не се връщам пак назад. Омръзна ми да обяснявам, да давам обяснения и накрая да се чувствам виновна за това, че имам претенции върху неща, които са мои. Не ми се живее вече, не знам дали искам да имам роднини, не знам дали искам да имам приятели и познати. Не знам дали ако някой ми даде гума няма да изтрия всяко тъпо човешко същество на тази планета. Да взема и аз ли да получа една криза,че да се уредя с хапчета. Може животът да ми се види по-розов. Ядосана съм и то не просто ядосана , а гневна. Това означава, че изпускам края и вече трудно удържам яростта си. Седя си на стола и горя. Горя пращя и едвам се удържам да не замятам мълнии по всяко нещо, което трепне.

Гадни, противни хора!

Чувам от едно известно време, че съм длъжна на някакви хора за някакви неща, за които аз не съм сключвала договор , но явно и не е нужно. Брех, тези хора с вечните им претенции и изисквания към мен, как пък не се научиха, че не желая да ми дават акъли и да ме вкарват в техните си планове и разбирания за живота. Прави ми впечатление, че всички са особено загрижени за мен и изразяват любовта си като ми казват колко съм ненормална, как не знам какво правя и как има много неща, които не правя правилно. Кога, през живота си съм казала,че имам нужда от наставления, от някой който да взема решения вместо мен? Кога съм казала,че ще правя както всички сметнат за редно. Кога съм казала, че ще раздавам детето си да го дондуркат, да го пипат и разнасят, да му се блещят насреща и да ми надуват главата с отчаяните си опити да се усетят живи и съществуващи чрез него? Всички си правят сметките без мен, сякаш аз нямам право на мнение и не мога да имам претенции върху собственото си дете. Абе цял живот някой се мъчи да ми дава наклон в живота. От къде тази наглост, от къде тази липса на каквато и да била съобразителност? На колко години трябва да стане човек и какво трябва да постигне, за да бъде оставен спокойно да живее живота си? На 80? На 85? Или може би тогава ще му се наложи да спори с някой какъв ковчег да си вземе. Само аз ли уважавам личното пространство на хората? Почва да ми омръзва да слушам безкрайните оплаквания, как се чувствали пренебрегнати, как се чувствали отблъснати, как поведението ми било ненормално. Как бе, как винаги те са жертвите? Как винаги те са сърдите и обидените? Как аз трябва да търпя да ме наричат каква ли не, а тях никога да не ги критикувам? Дали да не взема и аз да се разсърдя? Дали да не взема аз да спра да им говоря? Или може би трябва да питам за разрешение? Колко точно е голямо търпението ми? Колко ще издържа още преди да отвърна със същото, с което ме заливат от всички страни? Възможно ли е да се насладя на брака си и на сина си без да изпитвам вина и напрежение на всяка своя крачка?
почвам да си мисля,  че Марго е права, като манипулира всички около себе си. Явно единственият начин да имаш що годе нормални отношения с другите е да приемеш, че са идиоти  и да ги въртиш без да се усетят. Уви логиката не помага, не помагат и разговорите, не помага истината. Трябва да се усмихва човек, да ги лъже в очите и да се моли всичко да свърши по-бързо. Така е хората са идиоти, особено роднините - те са пълни глупаци. Заслужават да бъдат лъгани и разигравани, да бъдат оставени да тънат в самолюбието и глупостта си. Заслужават да бъдат далеч от нас и да си мислят, че много се обичаме.
И аз се сърдя! Айде да видим к'во ще правим сега!