Тя е Джена

На пети (и засега последен) сезон от гимназистки американски сериал, наречен Awkard, съм. Божеее. защооо го това момиче е толкова простооо. Пет сезона не мога да ѝ трая тъпите физиономии, драми, втъляване на чувства и пренебрегването на такива. Пубертета не е толкова сложен, Джена Хамилтън! Вземи се в ръце, дявол да те вземе. Отхвърли куп прекрасни момчета, защото си още влюбена в атлета на випуска. Пача нещастнааа..! Писна ми, разбираш ли?!? Мати Макгибън това, Мати Макгибън - онова. Обичам го, но за негово добро няма да му го кажа. Ти обичаш да се жалваш колко си нещастна - ей това е. Ти въплъщаваш мисленето на милиони отчаяни (американски) гимназистки, което сумарно е тооолкова тъпота на тоя свят, дево от Гуадалупе!!! Ти си едно леке, Джена, което не може за 2 минути да спре и помисли, за да предотврати бъркотия, която после от гузна съвест и събуден морал тръгваш да оправяш.

И ако не бяха Сейди и Тамара да ти носят сериала на гърбовете си, ти нямаше да си нищо повече от невидимa..!

P.S. Тъкмо изглеждах още един епизод и как така тооочно когато Мати ѝ каза, че му е ясно, че тя го отблъсква (което тя прави от любов..) и тя а-ха да му обясни ама той бесен я прекъсна и се врътна да си тръгне. Ама какви сте такива фитили бее, търпение за две стотинки нямате един друг да се изслушате и да се изясните беее. Драматурзи всичките до един.

И как така сейди все с най-сладките мъжлета я спрятат, та на недовтасала мекица мяза, еййй. 

Перфектният мъж

Той е принципен, дисциплиниран, сериозен. Лесно се комуникира с него, адекватен е на всички теми. Никога не се лигави, не прекалява, не си дава мнението, ако не му го искат. Има чуствто за хумор, но няма да го чуете да разказва виц. Има време да работи, да тренира, да бъде със семейството, но никога няма да го видите уморен или унил. Той не губи време да се вайка и тревожи. Преценява фактите и взима правилни и твърди решения. Не ти повтаря, че те обича. Но е винаги до теб, за да ти го покаже. Той не плаче и не показва, когато страда. Той е скалата насред океана, която те спасява и успокоява. Ще събира парчетата, когато се разпадаш.

Той е войник. Живота за теб ще си даде. Живот без него - живот ли е?

Демон от миналото

Знаете за Галя и Борис. Те са двама от тримата (ако броим и Боца - четиримата) човека, с които се прекарах студентските години. Бяха добри мои приятели. Дори в един момент приятелството им прерастна във връзка. Дори заминахме заедно на бригада в САЩ през 2011. Това беше лятото, в което нашето приятелство приключи.

Но историята за края от 2011 започва още през лятото на 2010. Тогава, за да преживея македонската си любов, реших, че ще ходя на бригада. Галя също реши да дойде с тогавашното си гадже. Бях уредил всичко - работа, транспорт, квартира. И работех по посления фактор - мъж за моя милост. Бях налазил популярните сайтове - adam4adam и manhunt. Писах си с не един и двама, но стоката не беше по-добра от българската - съмнителни типове ми предлагаха само секс.

Имаше един момък, обаче, който се отличи - не помня за какво сме си говорили, но продължи дълго. Живееше в съседния на щата, в който аз щях да работя. Кристофър Мейърс. Красив, чернокос, синеок амерканец с притен златист загар. Бях хлътнал по мислъта за него още преди да замина.

Е, пристигнахме в Деуауеър след дълго пътуване, настанихме се и на следващия ден аз вече си бях купил предплатен телефон, за да мога да комуникирам с евентуалните си любовници. Свързах се с Кристофър веднага. С смс, разбира се - там всички комуникираха така. Писахме си няколко дена, докато той не дойде един ден да се видим. Помня как бях облечен в отчаян опит да изглеждам добре със старите си български дрехи. Беше паркирал понтиака си точно пред къщата, качих се - и започнахме неудобен разговор. Стана въпрос за Галя и украинския и произход. Крис, като човек с майка украинка и необясним патриотизъм към всичко русофилско, беше възхитен. Искаше да се запознаят. Не помня кога, но ги запознах. И двамата бяха очаровани един от друг и се зароди някакво приятелство между тях.

И докато отношенията между Галя и Крис процъфтяваха, тези между мен и него бяха в застой. Излизахме заедно, да, ходихме насам-натам. Но той не искаше нищо повече. Една вечер ме беше поканил да ходя на гости у тях. У тях беше у баба му, където живееше поради факта, че майка му, втория ѝ брак и двете ѝ нови деца, не оставяха много място за него в семейството. А и от друга страна - как да си кани непознати хора на гости с преспиване ден през ден?

Ядохме някаква гадна супа по късното в тъмната му стая и трябваше да сме много, много тихи, за да не събудим баба му. В следващия момент си легнахме заедно, в неловка близост заради малкото легло, когато той понечи нещо да ми гризе/целува ухото по най-нескопосания и неестествен начин. Не беше еротично, а трагично, както и подобието на секс, което последва. Той не се целуваше, не беше мил или нежен. Няколко измъчени минути по-късно, всичко свърши. Но тогава не виждах нещата както сега. Тогава аз бях в САЩ и правех любов с красив американец, за който бих се омъжил, ако ми предложеше и ако тогава браковете бяха легализирани.

Но! Но след това бледо подобие на интимност, илюзиите ми бяха попарени. Той нито един път повече не понечи да има такава между нас, дори отхвърли моито неумели опити за такава. Бях преместен в "зона приятели". Бях отхвърлен. И бях наранен. Продължихме да се виждаме, да излизаме с Галя и други негови приятели. Благодарение на Крис обикаляхме много в почивните си дни. Но нараненото ми его никога не можа да му прости. Виждах по ясно от преди какъв човек е, колко плосък, материален и елементарен е. В никакъв случай не му липсваше акъл, но не знаеше как да го позлва за прости човешки взаимоотношения. Никой не ме е обиждал толкова много и вероятно толкова несъзнателно.

Някак, лятото свърши. Обратно в България, всичко американско много ми липсваше. Бях решил, че ще замина отново. Този път Галя вече беше с Борис. Отново започна една комуникация с Крис, с който като със стари приятели се чувахме по скайп и си говорихме. Сигурен бях, че нещата между нас ще потръгнат. Дали като приятели или нещо повече - бях склонен да преглътна неговите недостатъци. Дори направихме план - той да дойде и да отседне в нашата къща, да си намери работа в нашия град и си изкарахме едно прекрасно лято. Бях още тогава сигурен, че това е рецепта за самоунищожение. Но съблазнен от по-ниския наем и факта, че все пак имаме общо минало, бях готов да рискувам.

Това беше началото на края.

Бяхме осем човека в къщата - 2 двойки в две от спалните, а в третата имаше едно двойно и едно двуетажно легло - нея взехме аз, Крис, Галя и Борис.

Не знам откъде почна срива във взаимоотношенията ми с моите приятели - дали когато Борис не се почувства приет от колегите в хотела и се дистанцира, дали когато Галя  като майка орлица в опита си да го защити започна да гледа всички накриво или може би когато отношенията ѝ със съквартирантите се изостриха. За сметка на това, аз се чувствах прекрасно - разбирах се с колегите и съквартирантите, ходих на две работи и пак бях щастлив и доволен от живота. В началото всичко беше наред - излизахме всички заедно на клубове и по забележителности. Но когато Галя и Борис започнаха да се дистанцират от всички, близостта им с Крис нарастна много. Аз се разбирах с всички и нямах намерение да се дистанцирам от когото и да е, за да им угодя. Освен от Крис, чието поведение все по-малко понасях. Не можех да понеса любовниците, които си водеше все едно не сме 4 човека в стая. Будел съм се посред нощ от лашкането на леглото над моето. Боже, как започнах до го мразя. Опитвах се, полагах усилия, но Кристофър не ми даваше причина да започна да го харесвам отново.

И така, той, Галя и Борис все повече прекарваха време заедно, през което време съм доста сигурен, че са хейтили всички останали. А аз, прекарвах време с всички останали, хейтейки Крис, говедото.

Кулминацията беше, когато заради поредния приждащ ураган трябваше да се евакуираме. Нашата къща, като по-далечна от океана, беше приютила още една къща българи. Но Крис, Галя и Борис решиха, че опасността е прекалено голяма и ще нощуват у на Крис баба му. Предложиха ми да отида с половин уста, но аз категорично отказах - тогава вече бях стигнал момента на физическа непоносимост на украинеца. И те заминаха. Последните нишки на приятество останало между нас се скъсаха в този момент. Те избраха него - него, който познават от няколко месеца пред мен - техен приятел от години.

Как да е избутахме заедно до края на лятото. Отношенията ни не се възстановиха. Нито можех да простя измяната на тях, нито на Крис, който ми ги отне.  С пристигането в България не се чухме и видяхме повече.

Минаха 4 години, през които аз се сещах за тях. Липсваха ми. И един ден, миналото лято, се засякохме в Младост. Беше неловко, определено, но беше повод за размисъл. След дълго мислене аз изрових профил на Борис в linkedin и му писах да се видим. След 10-дневно мълчание получих отговор - и се разбрахме.

Първите срещи бяха неловки, поне за мен - за какво си говориш с хора, които не си виждал от 4 години? Но плямпах и запълвах успешно пространството със свръх лична информация, за която никой не ме е питал. Беше забавно, почти приятно.

Едно нещо ме мъчеше обаче. Крис. Кристофър беше по някакви неведоми пътища решил да дойде да преподава английски на невръстни гимназисти в Перник и се виждаха редовно с Галя и Борис. Но това не го знаех от тях, напротив - когато се виждаме не говорим за него, за щатите - за нещата, които ни разделиха. Виждали сме се вече доста пъти, отношенията ни се подобряват, но тези неща още не се обсъждат. Обаче виждам снимките им заедно във фейсбук и умирам от... яд, омраза... завист?

Пламена, помниш ли преди години като ми писа каква е разликата между любовта и омразата - как са едно и също нещо? Не спирам да мисля за това. Дали омразата ми към Кристофър е просто плод на така несбъдната ми любов към него? Аз така ги визулизирам нещата - всеки човек посява в мен семе (колкото и извратено да звучи) и според това как се грижи за него - растението се развива по различен начин. Пламена и Теодора са ботанички, техните цветя са големи и красиви. Това на Крис тръгна да расте младо и щастливо, но той не спря да пикае отгоре му. Цветето му се превърна в плевел, който удуши цветята на Галя и Борис. На други хората семената никога не поникват, не трети са сезонни.

Мислейки си за това, аз не спирам да го мразя. Мечтаех си да го засека някъде из София и да му кажа що за лайно е. И снощи, докато вървях по улицата със скучните ми шефове, гледам в един магазин Крис и Борис си избират ядки. Изтръпнах, пребледнях. Прецених в следващите няколко крачки - ще изляза ли победител, ако вляза да ги поздравя. Погледнах се - не изглеждах добре. Ако има нещо, което украинеца умее - то е да констатира физически и естетически недостатъци. Не веднъж ме е обиждал на външен вид и евтини дрехи. Не исках да чуя "Оо, напълнял си, оо, косата ти вече я няма." Това, и страхът, ме накараха да подмина магазина за ядки и тях, и него. И възможността да за отплата.

И пак, мислейки си за това, се чудя - толкова години минаха, толкова омраза съм измразил - това не ми ли отнема повече, отколкото ми дава? Чудя се, да говоря ли с Галя и Борис по темата, да се изясним веднъж завинаги, защото не мога да комуникирам с тях свободно в противен случай. Чудя се най-вече - дали да не се видя с Крис, дали да не опитам да му дам шанс да опровергае лошото ми мнение за него. Изобщо се чудя - заслужава ли си усилията?

Искам мнение, моля! Моля ви, моля, моля, моля.

Изморих се

Хубаво пишеш. Винаги си пишел хубаво. Може и да е, защото съм пристрастна, но ми е приятно да чета. Все едно, че ми се е удала възможност, да чуя собствените си мисли, а това се случва толкова рядко. Иска ми се да ти кажа, че е нормално да се чувстваш така, че всички се чувстваме така приклещени в ъгъла. Животът на никой не прощава. Аз въпреки, че цял живот проповядвам на всички да бъдат себе си и да правят това, което обичат, също се чувствам крайно потисната и стресирана през по-голямата част от деня си. Така е - човек не може да избяга от характера си, а за да го промени ще му отнемат години. Тези години, в които се лутаме ние в момента. Аз виждам нещата така. Във фаза сме, в която или се пускаме по течението без да мятаме ръце като удавници или се хващаме здраво за първото коренище, което ни се изпречи и си даваме време да помислим. Дали ще продължим по пътя си, дали сме на правилния път, дали съществува правилен път, дали съществува решение, което да следваме цял живот? В последно време си мисля, че няма нищо стабилно на което да мога да се опра. Уж все решения взимаме и все правилни, но реалността се променя и хоп - всичките часове на размисъл отиват на вятъра. Може би стратегията ни е неправилна. Може би трябва да сме по-гъвкави и без страх да се адаптираме към новия свят. Обаче така ми се иска всичко да е еднакво. Това ще ме направи така щастлива и спокойна. Да мога да вляза в рутина и тя да не се промени до края на света. Всеки иска различни неща. Имай едно наум, че все още не са ти сложили на масата картата "Здраве". Когато тя е на масата и трябва да решиш какво да отвърнеш, ето тогава става много страшно. Покрай Матей и покрай себе си станах много чувствителна на тема здраве. Миналогодишния престой в болницата, който съвпадна с 5 изпита и киста, доста объркаха ума ми. Всичките килограми, разширените вени като на 70 годишна жена и постоянната болка в кръста, която премина в цялата лява половина на тялото ми - ето всичкото това рязко промени приоритетите ми, но по-скоро направи ме много страхлива. Сега не мога да понеса апокалиптичен филм и рева на новините. Не мога да понеса и най-малката лоша новина без всичко в мен да се обърне. Дори не съм отишла на лекар още за тези пусти вени. Това толкова ме блокира, че дълго време ми беше невъзможно да мисля за бъдещото, защото не знаех дали ще съм в него. Сега просто се разсейвам с мисли за бисквити и си мисля, че има и доста по-болни от мен, които доживяват да видят децата си пораснали. Когато баба ми ми каже, че я боли някъде я слушам с разбиране, защото разбирам. Преди не съм осъзнавала какво значи да живееш въпреки болката и да правиш планове въпреки, че не знаеш дали ще те има. Теди знае предполагам колко е голяма вероятността, човек да се разболее от нещо или вече да е болен без да знае. В моя праволинеен свят това е толкова голям камък, че се чудя има ли смисъл въобще да мислиш за бъдещето като не знаеш имаш ли такова. Ако голям метеорит се засили към земята учените ще го видят 1-2 дни преди да удари. Шансът за реакция е никакъв. Шансът за смърт огромен. Вулканът а Америка вече изостава с изригването си, което пък ако се случи ще покрие земята с прах за 1-2 години. В моите представи - достатъчно време хората да се превърнат в канибали. Както казах умът ми е крайно нещастен от всичките възможности за смърт. Да речем, че можем да живеем за мига, за малките неща - е как, като аз съм твърде заета да чистя, готвя и сменям памперси. Притисната в ъгъла като най-голямата шматка от всички. Пуснахме документи за рефинансиране на кредита. Някакви си 8 хиляди ни трябват, за да захраним сметката за стратегията, да купим къща и някой друг уред на старо, и да си платим огромната сметка в селския магазин. Не искаме много. Определено искаме няколко от тези гореспоменатите малки неща и въпреки това всичко е толкова трудно и с такъв зор, сякаш физически трябва да ги снеса. Не сме бездарни, не сме глупави, не ни липсват идеи и въпреки това вече 2 години чакаме. Все нещо чакаме. И през това време аз се счупих и физически и психически. Дотолкова съм безсилна, че открих и православието. За това вече съм благодарна. Мисля, че най-сетне открих истинската си вяра, след като минах през какво ли не. Търся лек за душата си, защото не може да понесе повече помия. Матей се събуди преди известно време и вече ми е трудно да мисля. Трябва да си допрегледам темите за държавния изпит, който е след 6 дни. Някакви си 28 теми имам да науча, а от 3 седмици се боря въобще да ги прегледам, за да мога да ги принтирам. Какво остава за ученето? Ами остават 4 дни, за да ги науча, а моят ум е прекалено зает да се страхува от всичко, което изброих. Четири дни през които Алекс ще е тук и ще може да наглежда Матей, което в никакъв случай не означава, че аз ще разполагам с времето си. В този смисъл има ли нужда да описваме всичките си състояния на отчаяние в този блог. Както е тръгнало ще се превърне в поредния паметник на нашето безсилие и самоунищожение. Иска ми се да мога да ти помогна, да ти кажа, че е нормално да се чувстваш така. Нормално е - да, но не е приятно. Посъветвай се с ума си, с чувствата си или което там е водещото при теб, защото когато вземеш решението, ще трябва да живееш с него и последствията му, а е по добре да можеш да го направиш без съжаления.
Много приказки и нито грам решение за проблемите. Това е всичко на което съм способна. Женицата от Сливен си развива бизнеса с бисквити. Вярно продава ги за жълти стотинки, на промоция в някакъв пловдивски магазин, а и са безкрайно различни от това което ще правя аз, ама все нещо прави. А аз стоя рано сутрин, с едно мрънкащо дете до себе си, и се мъча да намеря смисъл въобще да положа каквото и да било усилие за нещо. Иска ми се да те посъветвам нещо, но не съм способна дори на себе си съвет да дам. Изморена и объркана съм. Толкоз.

Неактивност: моята, вашата, нашата.

Така, момичета прекрасни.
Загледах се в табличката, която излиза вдясно на нашата страница и се възмутих. Имаме този блог от близо 7 години и забележете само постовете как деградират:

Какво е станало през 2013... ще ви кажа какво: завърших, започнах скучна IT работа, изнесох се от студентски, хванах си гадже. И това, очевидно, е секнало вдъхновението ми. Дали да го нарека вдъхновение или просто не съм имал поводи да се оплаквам е друг въпрос. Възможно ли е просто да съм бил щастлив през това време и да не съм имал нужда да пиша? И ако да, то желанието ми да пиша напоследък означава ли, че живота ми вече не ме удовлетворява? Работата - със сигурност, а гаджето? Омръзнали сме си, да, секс не сме правили повече от месец. Боже мили - повече от месец! Аз съм доста асексуален, но дори и аз си имам нужди...
Създадох си повод за размисъл самичък...