Изморих се

Хубаво пишеш. Винаги си пишел хубаво. Може и да е, защото съм пристрастна, но ми е приятно да чета. Все едно, че ми се е удала възможност, да чуя собствените си мисли, а това се случва толкова рядко. Иска ми се да ти кажа, че е нормално да се чувстваш така, че всички се чувстваме така приклещени в ъгъла. Животът на никой не прощава. Аз въпреки, че цял живот проповядвам на всички да бъдат себе си и да правят това, което обичат, също се чувствам крайно потисната и стресирана през по-голямата част от деня си. Така е - човек не може да избяга от характера си, а за да го промени ще му отнемат години. Тези години, в които се лутаме ние в момента. Аз виждам нещата така. Във фаза сме, в която или се пускаме по течението без да мятаме ръце като удавници или се хващаме здраво за първото коренище, което ни се изпречи и си даваме време да помислим. Дали ще продължим по пътя си, дали сме на правилния път, дали съществува правилен път, дали съществува решение, което да следваме цял живот? В последно време си мисля, че няма нищо стабилно на което да мога да се опра. Уж все решения взимаме и все правилни, но реалността се променя и хоп - всичките часове на размисъл отиват на вятъра. Може би стратегията ни е неправилна. Може би трябва да сме по-гъвкави и без страх да се адаптираме към новия свят. Обаче така ми се иска всичко да е еднакво. Това ще ме направи така щастлива и спокойна. Да мога да вляза в рутина и тя да не се промени до края на света. Всеки иска различни неща. Имай едно наум, че все още не са ти сложили на масата картата "Здраве". Когато тя е на масата и трябва да решиш какво да отвърнеш, ето тогава става много страшно. Покрай Матей и покрай себе си станах много чувствителна на тема здраве. Миналогодишния престой в болницата, който съвпадна с 5 изпита и киста, доста объркаха ума ми. Всичките килограми, разширените вени като на 70 годишна жена и постоянната болка в кръста, която премина в цялата лява половина на тялото ми - ето всичкото това рязко промени приоритетите ми, но по-скоро направи ме много страхлива. Сега не мога да понеса апокалиптичен филм и рева на новините. Не мога да понеса и най-малката лоша новина без всичко в мен да се обърне. Дори не съм отишла на лекар още за тези пусти вени. Това толкова ме блокира, че дълго време ми беше невъзможно да мисля за бъдещото, защото не знаех дали ще съм в него. Сега просто се разсейвам с мисли за бисквити и си мисля, че има и доста по-болни от мен, които доживяват да видят децата си пораснали. Когато баба ми ми каже, че я боли някъде я слушам с разбиране, защото разбирам. Преди не съм осъзнавала какво значи да живееш въпреки болката и да правиш планове въпреки, че не знаеш дали ще те има. Теди знае предполагам колко е голяма вероятността, човек да се разболее от нещо или вече да е болен без да знае. В моя праволинеен свят това е толкова голям камък, че се чудя има ли смисъл въобще да мислиш за бъдещето като не знаеш имаш ли такова. Ако голям метеорит се засили към земята учените ще го видят 1-2 дни преди да удари. Шансът за реакция е никакъв. Шансът за смърт огромен. Вулканът а Америка вече изостава с изригването си, което пък ако се случи ще покрие земята с прах за 1-2 години. В моите представи - достатъчно време хората да се превърнат в канибали. Както казах умът ми е крайно нещастен от всичките възможности за смърт. Да речем, че можем да живеем за мига, за малките неща - е как, като аз съм твърде заета да чистя, готвя и сменям памперси. Притисната в ъгъла като най-голямата шматка от всички. Пуснахме документи за рефинансиране на кредита. Някакви си 8 хиляди ни трябват, за да захраним сметката за стратегията, да купим къща и някой друг уред на старо, и да си платим огромната сметка в селския магазин. Не искаме много. Определено искаме няколко от тези гореспоменатите малки неща и въпреки това всичко е толкова трудно и с такъв зор, сякаш физически трябва да ги снеса. Не сме бездарни, не сме глупави, не ни липсват идеи и въпреки това вече 2 години чакаме. Все нещо чакаме. И през това време аз се счупих и физически и психически. Дотолкова съм безсилна, че открих и православието. За това вече съм благодарна. Мисля, че най-сетне открих истинската си вяра, след като минах през какво ли не. Търся лек за душата си, защото не може да понесе повече помия. Матей се събуди преди известно време и вече ми е трудно да мисля. Трябва да си допрегледам темите за държавния изпит, който е след 6 дни. Някакви си 28 теми имам да науча, а от 3 седмици се боря въобще да ги прегледам, за да мога да ги принтирам. Какво остава за ученето? Ами остават 4 дни, за да ги науча, а моят ум е прекалено зает да се страхува от всичко, което изброих. Четири дни през които Алекс ще е тук и ще може да наглежда Матей, което в никакъв случай не означава, че аз ще разполагам с времето си. В този смисъл има ли нужда да описваме всичките си състояния на отчаяние в този блог. Както е тръгнало ще се превърне в поредния паметник на нашето безсилие и самоунищожение. Иска ми се да мога да ти помогна, да ти кажа, че е нормално да се чувстваш така. Нормално е - да, но не е приятно. Посъветвай се с ума си, с чувствата си или което там е водещото при теб, защото когато вземеш решението, ще трябва да живееш с него и последствията му, а е по добре да можеш да го направиш без съжаления.
Много приказки и нито грам решение за проблемите. Това е всичко на което съм способна. Женицата от Сливен си развива бизнеса с бисквити. Вярно продава ги за жълти стотинки, на промоция в някакъв пловдивски магазин, а и са безкрайно различни от това което ще правя аз, ама все нещо прави. А аз стоя рано сутрин, с едно мрънкащо дете до себе си, и се мъча да намеря смисъл въобще да положа каквото и да било усилие за нещо. Иска ми се да те посъветвам нещо, но не съм способна дори на себе си съвет да дам. Изморена и объркана съм. Толкоз.