Значи, цъкам си аз в ютюб и попадам на песни, с които едно време така отчаяно исках да ми звъни телефона, а той дори не знаеше какво е това МР3-ка. Беше прекрасно. Играл съм си с часове да конвертирам любими парчета в няколко секундни файлове (повече не можеше), които с още по-голям зор качвах на телефона с неговите няколко стотин килобайта памет.

А сега имам всичко на телефона. Музика,филми, сериали, аудио книги, купища снимки и прочие. Колкото повече от душата си наливам в телефона, толкова повече се губя някъде там, във виртуалното пространство. И возя се аз онзи ден в автобуса, всички са забили глави в телефоните, едни такива изгубени и загубени като мене, търсят нещо. И много странно, въпреки безбройните бродещи във виртуално пространство хорица, там е толкова пусто и самотно... и препълнено. Липсва ми да карам колело в Сливен и да слушам онези 30-40 песни от 256-МБ-ия плеър с форма на маратонка. Слушах докато карам, слушах преди лягане. А сега скролвам ли, скролвам преди да заспя, защото иначе не ми е мир на душата.

А беше такова вълнение да обсъждам с Пламена какво означава you've gotta be cruel to be kind една от песните от 10 неща, които мразя в теб.

Пфу.