Още смут

След цяяял съботен ден прекаран заедно с причинителя на моя Смут, той взе ще в неделя ми писа пак да се виждаме..! И аз нали почивам - как да откажа?! Развълнуван като ученичка. Да се облека по-хубаво този път, да сложа от хубавия парфюм, косата да си оправя. Божке, докъде стигнах. И пак - кафе, разходка, суши и коктейли - живот! С този човек, който на практика не познавам, социалният ми живот цъфти. А аз само дето не пърхам от някакви трепети забравени, заровени, погребани, потиснати. И моля ви се, толкова да съм се взел насериозно, че изведнъж реших и да отслабвам - за да съм привлекателен - в неговите очи. И не ям нормално и бягам  по половин час на пътеката - кога е било това..?! А дори за миг, дори за един миг не е направил дори знак, че харесва нещо повече в мен, освен язвителните ми коментари и това, че му се връзвам на акъла да си губя времето с него. Защото май това правя - разнообразявам го. Той няма особено много приятели и ако не беше излязъл с мен, сигурно щеше да стои цял ден у тях. И дори след 4-5 часа заедно вика - аз нямам какво да правя, ако искаш може още да се мотаме. Ама дори в това си хлътнало състояние видях, че за да два дена сме изчерпали повечето теми и вече ги смучем и точим. И мълчанието не ми е приятно, а напрегнато, защото искам да съм духовит и забавен и всяка пауза я чувствам като мой провал...
А знаете ли кое е най-странното. Дори не мога да извикам ясен спомен за това как изглежда. След 2 дена в неговата компания и постоянното втренчване в него, защото само говорим, не мога да запомня как изглежда. Виждам спомен за едни сини очи, ама много сини. И за зъби, бели зъби, но все още естествени. Високото плешиво чело и нос, на който стоя очила рейбан... помня нокти, добре изрязани, адамова ябълка, набола брада. Виждам спомен за снимки, които съм виждал, но не и за живия човек, по който съм се прехласнал и бленувам...
Говорих със сестра ми, споделих ѝ. Тя вика - ще мине и замине това, но трябва да си направиш равносметка защо изобщо изпитваш тези чувства към непознат човек - дали не е защото нещо ти липсва в брачния живот. А аз знам, че нещо липсва и не знам дали е преодолимо или не. Живота тук промени много неща. И на всичките лайна около мен, тези пеперуди в стомаха са толкова ободряващи. Смущаващи, объркващи,... но определено ободяващи.

Смут

Смутен съм. Днес бях на среща. Не на романтична среща, но попаднах на един българин през едно гей проложение за запознанства, който живее в съседния град. От самото начало е обявено и изяснено - омъжен съм. Излязохме, хапнахме, говорихме си. Съвсем нормални неща. Ама ми хареса. Симпатичен, леко плешив, с избелени зъби и космати гърди.  В щатите от 11 години вече забаравил българския до степен, в която през 2/3 от времето говори на английски, за да се изрази. Улегнал, на годините на Пепи, вече с професия тук и приятно нормален и скучен живот. И го гледам в сините очи и му гледам белите зъби и ми иде да го млясна ей така - от нищото - защото ме привлича. И си мисля какво би било да съм с човек, наясно със себе си, намерил средата си и когато си с него да няма друго, освен спокойствие и сигурност. Трябва ли да търсиш щастието по големите градове, трябва ли да се бориш и да почваш отново и отново от нулата, за да търсиш щастието, когато щастието може да се намери в нещо много по-малко и по-просто. Не знам, може да не е било физическо привличане толкова, колкото моето желание за улегналост... А и беше толкова освежаващо да се видиш с някой, който да ти се смее на старите истории и да ти разкаже своите. Признавам, имам нещо като буца в гърдите, защото едва ли не се чудя дали ме е харесал и дали ще ме потърси. А той ще ме потърси, защото сме се разбрали някой ден пак да се видим, този път и с Пепи. А аз тайно се надявам на нещо повече... което е тъжно, несправедливо и некоректно. И се чувствам виновен, но развълнуван като след хубава първа среща с готино момче... А не съм се чувствал сякаш така от години. Как да не съм смутен..?