Смут

Смутен съм. Днес бях на среща. Не на романтична среща, но попаднах на един българин през едно гей проложение за запознанства, който живее в съседния град. От самото начало е обявено и изяснено - омъжен съм. Излязохме, хапнахме, говорихме си. Съвсем нормални неща. Ама ми хареса. Симпатичен, леко плешив, с избелени зъби и космати гърди.  В щатите от 11 години вече забаравил българския до степен, в която през 2/3 от времето говори на английски, за да се изрази. Улегнал, на годините на Пепи, вече с професия тук и приятно нормален и скучен живот. И го гледам в сините очи и му гледам белите зъби и ми иде да го млясна ей така - от нищото - защото ме привлича. И си мисля какво би било да съм с човек, наясно със себе си, намерил средата си и когато си с него да няма друго, освен спокойствие и сигурност. Трябва ли да търсиш щастието по големите градове, трябва ли да се бориш и да почваш отново и отново от нулата, за да търсиш щастието, когато щастието може да се намери в нещо много по-малко и по-просто. Не знам, може да не е било физическо привличане толкова, колкото моето желание за улегналост... А и беше толкова освежаващо да се видиш с някой, който да ти се смее на старите истории и да ти разкаже своите. Признавам, имам нещо като буца в гърдите, защото едва ли не се чудя дали ме е харесал и дали ще ме потърси. А той ще ме потърси, защото сме се разбрали някой ден пак да се видим, този път и с Пепи. А аз тайно се надявам на нещо повече... което е тъжно, несправедливо и некоректно. И се чувствам виновен, но развълнуван като след хубава първа среща с готино момче... А не съм се чувствал сякаш така от години. Как да не съм смутен..?