На първо водоравно.

2:39 сутринта. Работя, но от вкъщи. Работа няма. Но имам нужда да излея малко мисли.
Както всичките ни 1 читатели знаят (да, Пламена, на теб говоря... може би и на Теодора, ако ѝ кажа, че съм писал) с Петър се разделихме. Близо 8 години след началото на нашето общо приключение, решихме, че то трябва да приключи. От доста време нещата между нас не вървяха - третирахме се като приятелки и сестрички (дори като такива си говорихме), а секс правихме 1-2 пъти годишно има-няма. Отделно да не говорим, че аз минах през разни периоди, в които харесвах други хора, така че нещата определено към погром вървяха.

И ето, 10 дена след свети валентин, Петър ми направи посещение от Калифорния, където в момента живее, и след кратък разговор, по взаимно съгласие, беше взето решението, че нашето семейство не ще го бъде. Без излишни драми, без крясъци и сълзи. Изкарахме следващите 24 часа заедно, през което време се убеждавах, че съм взел правилното решение. Петър ме изнервяше с присъствието си и тази визита за мен беше загуба на почивните ми дни. Да, имаше малко драма, когато си тръгваше. Събираше багаж, чудеше се какво да остави и какво да вземе, прегръщаше кучето и ми даде картичката, която ми беше взел за празника. И той реве, и аз рева. Оставих го на летището, прибрах се. Бях тъжен. Чудех се как ще живея без него и как така в рамките на 2 месеца той ме напусна 2 пъти и остави празнота след себе си.

Поне до следващия ден. Събудих се и все едно нищо не беше ставало. Лекота и спокойствие. Чувство на свобода. Еуфория. Траур, разбито сърце? Хич! Създадох си профил в приложенито за запознанства и реших да се насладя на вниманието от непознати грозни и разгонени мъже. И да, видях с няколко от тях и да, правих секс с няколко от тях. И всичко беше точно. Докато не дойде Короната и всички изпаднаха в паника, изкупиха тоалетната хартия, прибраха си се по къщите и тъмен облак надвисна над човечеството. Петър вече няма никакви приходи и е затънал в дългове, мисли да си ходи обратно в България докато не отмине ужаса. Аз пък съм на 32 и се изживявам като ученичка с изключително досадни и учудващо натоварващи вълнения по един шоколадов Аполон, с който се запознах преди няколко дена.

На кратко. Писа ми преди сигурно 2 месеца, докато още бях с Петър. Хубав, висок, добре сложен, 48 каратова усмивка. Викам му - сори, брат, омъжен съм, дай да сме си приятелки. Той вика хубаво, говорихме да се видим, но така и не стана, изгубихме се. След раздялата с Петър, мина се не мина известно време, сетих се за него, писах му. Той па взе, че отговори, разменихме няколко смс-а, разбрахме се да се видим. Повика ме у тях, юрна ме малко, защото смени плановете в посления момент и вече тъкмо паркирах и вървях към блока му - зън, ало - не може тази вечер, съквартиранката има проблеми с гаджето, трябва да я утешавам. Завъртях се на пета и бясно се прибрах вкъщи, потресен от загубата на време. Викам си - ша го еба, няма да се занимавам повече с тоя. А то почнаха едни извинителни смс-и, щял да ме води на вечеря за реванш. Викам си на акъла - да, да, само ако съквартиранката няма проблеми пак с гаджето. И му казах - не ме занимавай докато не си сигурен, че ще имаш времето и желанието.
Не очаквах да го чуя повече, ама се включи няколко дена по-късно, аз сопната и тросната отговарям да знае, че не съм на кеф. Вика ще дойда у вас и ще си ходим голи, ще гледаме филми. Аз още не бях сигурен, че е сериозен ама ей го на - дойде във вторник по обяд и не си тръгна до сряда сутрин. Аз в шок - нищо общо с смс-ите, един разговорлив, усмихнат, весел, супер отпуснат. Тръшна ми се на леглото все едно цял живот само на гости ми е идвал. А аз пък обратно - тотално се сковах, все едно не съм си у нас. Защо? Защото усетих, че ме превъзхожда с нещо. Едно, че с физика - както казах по-висок от мен, с рамене, ръце, гъз и бедра от мускули. Второ - с финанси - съдейките по локацията, в която живее, честите пътуванията, дрехите, които носи. Трето - с общата култура - понеже много пътува, пък е бил уж в армията, пък е бил в балет, пък е учил пеене, пък не знам си какво - хобита и таланти да искаш. И ето ме аз седя до него - приличам на дроб, оплешивял, в картонен апартамент в мизерен квартал и без нито едно хоби или талант. И въпреки това този човек изглеждаше да има интерес към мен - неколкократно изрази мнение, че съм убавец, а и евентуално си свалихме дрехите и не се отвърна настрана. Викам си - добър знак. Правихме каквото правихме и се чудех дали няма да се изнесе след това, както се случва често в такива ситуации. Свалят ти звезди, ама докато не свършат. После - чао. Ама не. Остана. Гледахме филм, гледахме травестити, говорихме си. Гушкахме се, целувхме се. Завъртя ми се главата, такова нещо от 8 години не ми се е случвало. Остана да спи при мен, беше ужасно, защото:  1 - хъркаше; 2 - беше като труп. На сутринта имаше малко гушкане и си тръгна. Не бях сигурен как да разчитам всичко това - игра ли е, истина ли е? От тогава си разменяме някакви вяли смс-и, говорим евентуално пак да се видим някой ден. Той ме предупреди, че не обича да пише и затова на живо беше толкова голяма разликата, затова сега се опитвам да не разчитам на тази смс-и като средство за анализ на намеренията му. Но факт е, че някак ми влезе под кожата, а хич не му е времето сега. Ама... ей го - случи се.

Та така. Може короната да превзела света и паника да цари навсякъде. В моята глава короната е изместена от шоколадовия Аполон и чуството не е приятно. И не искам да споделям на никой това по телефона, защото наистина е загуба на време да ви говоря за човек, който съм виждал веднъж, а по света умират хиляди от новодошлата пандемия. Но не издържах, реших да го напиша, защото просто ми е на акъла в момента.

Целувки, бъдете здрави, пазете си, обичайте се.
Ваш,
Милен.