Криза!

Мъка. Слънцето ми се върна от едноседмичната екскурзия на морето с адския тен и последните два дена остана в София, за да ме види. Беше много хубаво, разтопих се отвсякъде, но днес отново ме изостави. Замина си, ще работи по проекта, който му възложиха, след това отива до Черна гора, на стоп… После продължава с проекта и може би към средата на август ще се върне в София… Което означава, че аз ако не си намеря работа няма да съм тук, за да го видя, а пък ако си намеря няма да имам свободното време да направим екскурзията, на която от толкова време иска да ме заведе. Порочен кръг. Аз вече седмица и половина си клатя краката и си скубя косите. Единственото, за което ме бива, очевидно, е да продавам билети в киното в мол-а. Никъде другаде не ме искат без опит или пък това, че съм редовен студент не им харесва. Хем искат да разбирам от това, което уча, хем да не го уча по възможност, за да имам времето да работя на пълен работен ден и за постоянно. Вече всякаква нискокфалифицирана работа, която няма да изисква нищо от мен, ми се струва приемлива. Честно казано вече да се прибера вкъщи ми се струва толкова хубаво. Пак ще си клатя краката, но поне няма да имам такива грижи. Но знам, че ще е по-добре да остана в София, да се хвана с нещо, каквото и да е, да се преместя в новата си стая, да си оправя, и да заживея сам щастливо до завръщането на съквартиранта ми от щатите. А това ще са два блажени месеца, през които ще мога да бъда със Слънцето необезпокояван; когато е в София, разбира се. Очаква ме и концерт на Мадона, за който си мисля, че трябва да си оправя диоптъра, защото да давам пари за лещи ми се струва ужасно. Парите се топят, а резултат – никакъв. Плаче ми се. А няма дори на кого да плача. Всички си заминаха и ме оставиха сам в София.