Крачка назад

Интересно е, че винаги, когато ми се пише, обстоятелствата не го позволяват. Сега, когато имам терена и времето мислите ми са на съвсем друго място. И се чудя дали да започвам изобщо. Спирам музиката, за да не ме разсейва и се опитвам да си спомня за какво исках да пиша. За домът. За любовта. И за още нещо, което не мога да сетя.
След повече от седмица прекарана в родния ми град, когато най-накрая се прибрах в София си стоварих багажа в студентската стая и си казах "Най-накрая у дома". Боже, как ми липсваше всичко това. Да, беше ми хубаво да се виждам с приятелите си и винаги ще ми е хубаво да се виждам с тях, но просто атмосферата в онзи, другия дом - не ми харесва. Не ни е първото жилище, живеем в него от десетина години, но досега не ми се е струвало толкова забутано, разхвърляно и скучно! Забавлявах се като преравям шкафовете на своето детство и извхърлям един по един спомените, които някога толкова съм ценял. Направих една чистка и ако се върна още един път за толкова време ще намеря още толкова неща да изхвърля. Там, в другото вкъщи, няма никакви настоящи спомени. И точно затова не го чувствам като дом. Да, там ми е семейството. Но нямам какво да си кажа с него. Свикнах всички около мен да са наясно с това, че съм гей и да не им пука от това. Свикнах да ме бъзикат и да бъзикам на тази тема както със всяка друго. Свикнах да говоря свободно и ми е неприятно, когато трябва да се правя на такъв, какъвто не съм. А в София, милата ми София всичко ми се струва толкова различно. Стаята ми сякаш става все по-уютна, и най-досадното задължение е по-приятно, когато обстановката ме предразполага. Трупам нови спомени, нови безполезни вещи, които ще искам да хвърля в една следваща фаза, но в настоящата толкова ме радват. Тук ми уредбата. Моята мила рожба, която прави светът едно по-прекрасно място. Тук си ми е етажерката с няколко умрели парфюма и някое друго мазило. Тук ми шкафа, събрал компилация от едни от най-недодяланите дрехи в историята на човечеството, които аз, обаче, упорито не спирам да нося. Тук е моето легло, моята баня, моите стени, моята кухня! Да, вярно е, че не живея сам. Също така е вярно, че не живея тук за постоянно. Но за мен всичко това е мое. И мечтая за деня, в който ще мога да имам собствен дом, а още повече ако имам с кой да го споделям. Но не, да не е само съквартирант, а нещо повече.
И така и така пак зачекнах темата, поне да си я довърша. Именно това "нещо повече", което чакам, ме притеснява. Нали споменах за момичето, родено на моята дата, което почина през декември? Е, казаха ми, че тя е била вманиачена в това да открие истинската любов. Фикс-идея. Звучи ми толкова познато. Когато говорих с нейната приятелка за случилото се, тя ми каза, че двете са обсъждали темата.
"-Мислиш ли, че истинската любов съществува? Мислиш ли, че някой ден ще открия човек, който да ме обича, както аз обичам него?"
Естествено, отговорът е положителен, успокоителен и точно това което иска да чуе човек в такъв момент.
"Е, аз обаче не мисля така. Аз не мисля, че някога ще открия любовта."
Чудя се какво би докарало едно младо и красиво момиче до такива мисли. Дали просто е търсила нещо несъществуващо, дали някой не ѝ е разбил сърцето до степен, в която не мислиш, че то отново може да бъде цяло?
И ето, момичето заминава на бригада, отчасти заради момче, което харесва, там се влюбват. И един нещастен ден, докато спи на задната седалка, колата се преобръща и нея вече я няма. А няколко дена по-рано тя казва, че ще загине в катастрофа. Дали това се усеща? Дали ще разбера, когато ми идва краят?
Интересно е обаче, че се оприличавам донякъде с това момиче. Не помня дали съм казвал на някого, но една от основните причини да се опитам да отида на бригада е някогашното ми слънце. Толкова съм слушал от него за всичките тези пътувания, толкова пъти ми е казвал "Отиди там, прекрасно е, обиколи света" и аз толкова пъти съм се чувствал като по-малко човек, защото не съм правил нищо, равняващо са неговите приключения. И толкова ми се искаше по някакъв начин да наваксам, да бъда различен, да не се чувствам толкова жалък и обикновен. Толкова ми се искаше да имаме това общо нещо, защото това нещо беше животът му. Когато се разделихме, желанието ми стана още по-силно, защото си мислех, че това ще ме разсее. Само дето плановете ми пак излязоха криви. Мисленето и подготовката не ме разсейват, а ме връщат към него. Толкова месеци по-късно аз не само не съм го забравил, а дори не мога намеря нещо, което да ми се струва по-добро. Прекъснах контакт. Не пиша, не се обаждам, не вдигам. Не помага.
Миналата седмица бях в колеги от университета и някак след една-две водки пак стана въпрос за него. В следващия момент се сетих, че при една от последните ни срещи той ми даде негова снимка, която ми е в портфейла. Извадих я, но колежката ми я взе: "Ще я изям! Аз ти казвам - ще я изям!" Стоеше и ме гледаше осъждащо, ожесточено, настървено. Държеше снимката и беше готова да я унищожи. Аз гледах като насран и се чудех как да си я върна непокътната. В следващия момент тя ме погледна, хвана ме за ръката и каза "Не живей в миналото. Чуваш ли, не живей в миналото." Толкова съм благодарен, че има хора, които да се грижат за мен, но миналото е единственото, което имам в момента. И пътуването ми в щатите ще бъде едно пътуване в миналото.