Каквото дойде.

Месеци наред го очаквам. Още ноември си подадох документите за бригада, въпреки неприятния вкус, който остави миналогодишната.

Очаквах нещо да се обърка. Бях почти сигурен, въпреки че заминаването ми беше гарантирано. Но ето, че едва седмица преди да замина си получих визата и колкото и да съм го мислел, да съм го мечтал, да съм го чакал, аз наистина не го очаквах. Едва сега усещам тръпката на вълнението от заминаването. А дори бях почнал да си мисля, че може би е по-добре да не ходя никъде. Може би трябваше като нормалните хора да си остана в София и да си намеря работа. Да работя върху бъдещето си. Както мислех и миналата година. Всички ми казват, че съм побъркан да не искам да отида. Дори собствената ми майка го желае. Но тя също желае и да е на моето място. Мисли, че щатите са решението на всички проблеми. Но дали и на моите? Аз какви ли проблеми имам изобщо? Единственото, на което се надявам е това лято да не бъде тотално пропиляно откъм любовни авантюри. Цялата тази работа с чужденците е толкова привлекателна понякога, че не съм сигурен те дали са толкова хубави, колкото ги помня, или просто така са ми изглеждали заради обстоятелствата. Защото по сайтовете определено ги няма същите онези, които гледах покрай басейните и плажовете. А в същото време тази година съм решил да работя повече, заради парите. Което означава по-малко свободно време за завързване на запознанства. Ех, защо винаги се сещам, когато е прекалено късно?
Една седмица. Толкова ми остана в България. И честно казано нямам търпение да се върна на същото място, на което миналото лято умирах от скука; където работата на моменти е толкова еднообразна, че чак боли; където няма къде да излезеш; където смс-ите са основния начин за комуникация. Вчера си пуснах американция телефон и си четох старите съобщения. Пълни глупости, разбира се, но са ми били едно от малкото забавления. А мелодията - боже, как съм копнял да я чуя. И в какъв екстаз съм изпадал, когато това стане. Жалко, а? Но искам да я чувам отново и отново. Не съм наред, определено. Но пък кога ли нормалните са били на мода?

Пак зарязвам семейство, приятели и обучение за лесните пари и липсата на всякакъв контрол. Зоват ме тоалетните, безвкусната храна и пазаруването по интернет. И сякаш това ми е достатъчно...