Поредната доза мрънканици

Отново никой не се хваща да пише и на мен се пада честта да отбележа този факт. Не знам защо бях решила, че сега като съм сама ще започна невероятен социален живот. Май не е така макар, че адски се забавлявах днес. Чудя се какво ще правя, когато си тръгнете към София отново. Сигурно ще ми стане страшно самотно в този град. Мег ще започне работа и ще ми се наложи да върша нещо наистина полезно вкъщи - нещо, което упорито избягвам. Ръцете ми измръзнаха. Време е да спра да пия кафе и да си лягам, че не ми е ясно как ще стана. Въобще не ми се ляга, но няма какво друго да правя, без неизбежно да стигна до самосъжаление и отчаяние. Така ще е известно време. Още не съм се научила да живея пълноценно. Все си мислех как ще пиша на лаптопа своите дълбоки прозрения за живота, обаче няма такова нещо. И на хартия нищо не пиша. Този роман ли новела ли го виждам някъде на 40 годишна възраст като стана. Естествено може би до тогава ще живея самостоятелно с 3-4 котки и един зоопарк в съседната стая и това в случай, че не съм умряла от чувство за вина.

Днес (вчера) беше страхотно дано и утре (днес) пак е така. Трябва да се помъча да заспя, за да не се разхождам като надрусана утре.

Истината :S

Онова, което имах отдавна го нямам. Онова, за което мечтаех отдавна го забравих. Липсва ми болката. Това лошо ли е? Липсва ми приятното умопомрачение, при което човек си мисли, че всичко е възможно. Липсва ми опияняващото заблуждение, в което живеех, и нека си го призная - бях много щастлива. Възможно е да искам това, което нямам като всеки уважаващ себе си мазохист, но... ако съм права? Ако съм права, че трябва да остана сама и да се гмурна отново в приятното си умопомрачение? Спомням си, че вярвах, че няма невъзможни неща и не се страхувах да направя това, което иска от мен сърцето ми. Кога станах толкова скучна и земна? Кога загубих себе си и се превърнах в домакиня, която мисли какво да сготви и кое да изчисти първо? Възможно ли е животът да е това? Ще дойде ли най-сетне 2012 година, за да си реша проблемите без да се налага да наранявам тези, които ме обичат? Няма да дойде и аз ще трябва сама да реша това, което отдавна знам, че е решено. Не мога да се жертвам като нея, не мога да се прежаля. Не мога. Знам, че ме разбирате. Искам да съм свободна. Мисля си, че ако съм сама желанията и мечтите ми ще се върнат. Отново ще искам да умея да свиря на цигулка, да отида до Финландия за едно кръгче, ще искам да излизам с приятели, ще искам да напиша роман, да скоча с парашут, да пробвам скалното катерене - ще имам абсурдни и почти неизпълними мечти...и ще съм себе си.

Много го обичам и точно заради това не мога да му позволя да бъде цял живот нещастен с мен.

Объркана и гладна - историята на моя живот

След месец ще стане една година откакто спрях месото и почвам да си мисля, че е време за нова стъпка - да стана веган, но едно нещо ме спира. Едва ли е изненада - парите! Все пак, за да не умра от недостик на нещо ще ми се наложи по-разнообразно меню, а си мисля, че няма да мога да си го осигуря. От самата мисъл и огладнявам. Иска ми се да пропълзя в кухнята и да открадна парче сирене или да отида до денонощен магазин и рискувайки живота си, като излизам по това време на денонощието, да си купя кашкавал и да го дъвча блажено седнала на тротоара. Говорят ми за хляб, който сами си правят от изкиснато жито и какви ли не неща, които наистина ми звучат вкусно, но отнемат време, за да се приготвят и средства естествено. Като знам в какво се превръщам, когато съм гладна - никак не се виждам да си пека питка или да чакам каквото и да било да се сготви, но заради това и дебелея прогресивно де :)! Сега като се позамисля, може би трябва да почна малко по малко да елиминирам повечето готвени храни и да се опитвам да готвя вегански ястия. Ето направила съм прясно зеле - това е напредък! Ако утре се огранича с него и някой друг плод и зеленчук и може би питка... и естествено парче сирене... Жалка работа...Усещам, че се боря с всичко което съм аз, но проблемът е, че не знам какво съм аз. Сигурно има такава болест.

Послепис.

Само да вметна нещо за безумно красивия човек, за когото говорих снощи. Говедо. Арогантно, надуто говедо, чието самочувствие дори надминава красотата му. Коментирах негов статус във фейсбук, който беше на тема Азис. Леко се заядох, понеже негово височество се изказа ето така: Iskam da blagodarq za tqh na na mama i tati, koito prosto ne se kefeha na srubska muzika... Obiknoveno horata se seshtat za roditelite si kato qdat pulneni chishki, az sum taka kato chuq George Michael... ha-ha.
При което аз казах нещо от сорта на "Да разбирам, че ядеш пълнени чушки, докато слушаш Джордж Майкъл? Каква ужасна комбинация" И след няколко минути коментарите ми бяха изчезнали. Но остави другите, които се радваха на статуса му, обиждащ Азис. За пореден път доказателство, че красотата и глупостта вървят ръка за ръка. Сбогом, Илияне, отивай си живей в измисления свят, където се имаш за божество.

И.

Как ми се пише. От дни обмислям как да опиша развоя на вече бившето ми приятелство с Галя и Борис. И понеже знам, че всеки нормален човек си пише името в гугъл на определен период от време, исках да направя така, че те да могат да открият себе си в моя поуст. Но заслужава ли си да пиша за тях вече... те са минало. Или по-точно оставиха мен в тяхното минало в момента, в който ме изтриха от фейсбук. Негодници. Дано са доволни на американско-украинския педераст, с който ме заместиха. Ако за тях той е повече приятел от мен, значи те просто не са с всичкия си. И ги ненавиждам за това.

Как да не споделя и почти запознаването си с едно от най-красивите момчета на света. Миналата седмица, на рожденния ден на един приятел, по неведоми пътища, той беше поканен. Господи, как може да изглежда толкова перфектно? Коса, лице, дрехи.. перфектната комбинация. Дори не се запознахме, макар да разменихме няколко думи. Имаше кой да го сваля, вероятно му е писнало това да е част от ежедневието му. Нямам идея как си подбира любовниците, но аз определено дори не мога дори да се наредя на опашката. Нито излъчвам някаква неустоима сексуалност, нито съм безупречно красив, нито мога да говоря за префърцунени глупости, нито имам пари. А го сънувах... сън, за чието сбъдване бих дал половината си живот, а дори не го помня. Само онова топло чувство в гърдите на блажено удоволствие, че си с някого.. беше почти реално. Представям си го, него, Илиян (тази вечер имената не са тайна), и виждам приказки да оживяват. И чакам моята приказка да бъде написана. А ако с него - още по-добре :)
П.П. Мислех да кача негова снимка, но не можах да си избера. На всичките ми харесва :D