Торба с кокали 2

На този блог визията крайно неприятна е станала. Като на gmail. Все по-трудни ги правят за боравене. Само картинки и аз да гадая кое какво е. Нещастници. Накратко това, което ми вълнува от няколко дни е следното. Вдигнах скандал на Венци, задето не ми огговори на съобщението, докато беше във Враца. Той ми каза, че няма да се промени. Аз му казах, че се държа с него като с гадже. Той ме пита дали имам по-специални чувства към него. Аз излъгах и казах, че такива не може да има. На следващия ден му се оплаках, че ще си умра сам. Той ми каза, че съм прекрасен човек. Аз му казах, че ще си умра сам и прекрасен. Той реши да ме успокои с новината, че е бил влюбен в мен в началото на нашето запознанство. Аз бях възмутен. Аз му говоря, че го харесвам, той ми говори, че вече било стара работа и сега съм му най-добрия приятел и да спра да му говоря, че го харесвам, че му било неловко. И така. Още не сме се виждали, все ни се разминават графиците, случайло и неслучайно. И е странно колко много ме дразни с поведението си и как силно ревнувам от някакви хора, постъпки дори. Жена съм, всичко се случва само в главата ми...

Пък аз пиша... бре

Осъзнавам, че не пиша, защото няма какво да напиша - за пореден път. Обаче взе да ми омръзва! Щом Бариерата може да пише не в негов стил то и аз мога да напиша просто няколко изречения на ден, за да има смисъл от съществуването на този блог! И така днес няколко часа се гърчих в менструални болки и проклинах съдбата, че съм се родила жена! Сега ми остана само болката в кръста, но след малко ще взема още едно хапче. Днес ми е почивния ден и трябва да се възползвам да свърша някои неща които се отлагат. После имам безумните трета, първа и трета смяна докато дойде отново почивния ми ден. Опитвам се да направя някакъв обрат в първичната си реакция към задълженията, но всичко продължава да ми тежи и да ме потиска. Опитвам се да бъда по-спокойна. Не знам как е при другите, но аз имам чувството, че времето ме притиска и че всичко ми се изплъзва, че нямам контрол над живота... и това ме побърква...

Новата ми болест.

Дали наистина обичам да бъде нещастен? Виждам нещо невъзможно и искам да се докопам до него, докато не разбия лавинообразно нарастващите ми надежди?
Нещастието ме е изпило. Краката ми се омекнали. Нямам желание за нищо. И всичко това заради една торба с кокали. Ама пък най-хубава торба с кокали. Която ме забавлява, слуша и разбира. Която ме гушка, докато гледаме филм. Неслучайно се сетих точно за нея, докато излизах с Георги. От много време ми изплуваше в съзнанието и когато се видяхме след дългото прекъсване все едно нищо не се беше случвало. Странно, но факт. Привлича ме физически. И ме харесва само като приятел. А аз се чудя как да не си показвам чувствата. Но като ми заговори за други мъже... и вътрешностите ми изпадат в агония. А толкова неща не ми харесват в него, а в същото време не ми пречат. Да, на влюбване ми звучи.
Робърт, Робърт, аз никога няма да бъда със теб.

Обичам Алекс.