Мисля си за зимата

Колко нощи поред всеки път като се събудя и възглавницата ми е неприятно мокра и топла. Въртя я, търся хладно местенце по нея, където да си подпра мократа тиква, за да усетя поне за секунда онова приятно усещане...

Но не е само възглавницата, всичко подгизва. Спя гол, без завивка и въпреки това се потя. Вратата на терасата е отворена и колкото и да пада температурата навън сякаш има невидима преграда, която спира топлината от стаята ми да излезе или прохладата отвън да влезе.

И си мисля за зимата. За нощите, в които си лягам и дори не махам покривалото на леглото, за да ми пази по-топло. Мисля си как краката ми са толкова студени, че се принуждавам да заемам странни пози и да ги притискам един в друг, за да им придам някаква телесна температура. Мисля си за приятното тракане на духалката, работеща по цели нощи, за да не се събудя на шушулка. Мисля си за хубавите удобни зимни дрехи, толкова по-практични от летните, а и много по-стилни по мое мнение.

Мисля си зимните нощи, в които ще имам някой, който да спи до мен. Сън, необезкояван от потене, залепване и смърдене. Сладък сън на гушкане не само за удоволствие, но и за удобство.

Мисля си за далечния януари, когато Пламена дойде в София за рожденния ми ден и с Теодора спаха вкъщи. Какъв прекрасен сезон е зимата!

Хубавата ми студентска стая, прекрасната, уникално-неповторима стая - съкровищница за спомени за три от най-прекрасните ми години. Наесен може би ще я напусна и няма да крия, че зимата без нея няма да е същата.

И искам да създам ново място, където да създавам нови спомени. Място, което няма да се налага да изоставям. Всеки ден от известно време насам не минавам по обичайния си маршрут за работа, а свивам по едни малки улички в квартала. И минавам по една - ул. Плиска, където на номер 52 строят нова малка кооперацийка с голяма табела "Продава боксониера, двустаен, тристаен, мезонет". Или нещо такова. И така съм се влюбил в тая улица, така силно копнея да живея на нея, че в главата ми се въртят всевъзможни мисли как това да се случи. Уличката е една такава малка, сгъчкана, павирана, с дървета и все такива приятни малки сгради. Толкова тихо и спокойно ми изглежда, че само като минавам оттам преди работа и ми се променя настроението.

И пак си мисля колко би било хубаво да си прекарвам зимите там. Както и всички други сезони. В моето жилище, с моите мебели. С моите приятели и моето гадже. Мога ли да мечтая за нещо повече и по-битово? А шансовете да го получа - нулеви. И това малко ме обезсърчава.

Ах, зима, зима, липсваш ми.

...

24 часа по-късно той звънна. Без намерение да се извинява, а готов да отвърне, дори да нападне.
За него желанията ми са безумни - каза, че нито сега, нито занапред той ще ми дава отчет за това какво прави и защо го прави и с кой го прави. Не че съм му искал отчет, просто му казах, че не ми харесва това, че е използвал едно оправдание да не се вижда с мен, а после е правил съвсем друго. Предположил, че ще се засегна и че така ще реагирам. А тогава защо не направи нищо, за да го предотвратиш? Бил винаги честен с мен за всичко и винаги мил - ами не си личи на моменти, сори. Не знаех какво да кажа. За мен това беше един вид край. Как да искам да бъда с него, като той ми отнема мечтите за бъдещето. Бъдеще, в което ще бъдем зависими един от друг и ще си споделяме всичко. Той не иска това. Иска да е независим.
И не знам какво да правя.

Сблъсък

Не съм много наясно какво се случи, но с Петър не съм се чувал от вече почти 24 часа. И понеже съм инат, може да не се чуем още дълго, ако не и изобщо да не се чуем повече :D
Странно се развиха нещата. Вчера трябваше да спи у нас. Писа ми, а после се чухме и ми каза, че нямало да може да дойде, защото имал много да шета вкъщи. ОК. Да предположим, че наистина е така. Подхвърли, че може да се видим след работа някъде по центъра. Лъч надежда.
Обадих му се, когато свърших, но не ми вдигна, явно е бил много зает да работи, както често се случва. Слязох до центъра, въртях се и пазарувах в Била до края на работното му време, когато още не ми се беше обадил. Изчаках си автобуса, качих се и той звънна да ми каже, че тъкмо е приключил и е съсипан. Понеже не ме чуваше добре, докато се возех, се разбрахме да се чуем по-късно. Аз се поизнервих, защото изобщо не спомена нещо за нашето евентуално виждане, което беше споменал и това естествено ме подразни. За да покажа негодуванието се почаках час след като се прибрах, за да му звънна. Към 22ч. Той хапваше, на кръчма в центъра. Дали сам или с компания - не зная. Това вече съвсем ме изкара от нерви, защото определено не беше шетането вкъщи, заради което ме отряза. Много показно се нацупих, той нещо ме пита защо не съм му се обадил по-рано, аз измънках нещо и той каза, че ще се чуем по-късно, понеже явно сега не съм на кеф.
И чаках. И чаках. Не ми се обади. Нито преди да си легна, нито докато спях, нито днес цял ден.
И се чудя - да не би да се опитва да играе моята игра с ината и да чака аз да му звънна пръв? В момента се разпадам и дори да рухна, аз няма да му звънна. Смятам, че той трябваше да се обади още снощи, в момента в който е излязъл от кръчмата и е удобно да говори. Което ще рече, че или е излязъл много късно и е очаква да спя, или просто не е искал да говори с мен. И предвид, че цял ден днес не е имало включване, вероятно е второто.
А аз не смятам, че греша. Просто искам да се отнася с мен като с гадже. А той го прави само когато сме заедно веднъж на 3 дена. Не мисли за мен по онзи начин. Не съм му най-важният и най-специалният човек. И се чудя - Пламена наистина ли е била права, че той не е човекът за мен?

Кратко и ясно.

Не съм зачеквал темата за щатите от месец, може би от два, но преди малко видях групова снимка на новия персонал на някогашния ми отдел иии направо ми иде да се гръмна, че не съм част от нея. Нито Петър, нито работата, нищо не може да ме накара да не съжалявам, че не съм част от тази снимка, от това лято, от този умрял курорт. Искам да се върна :(

Когато говоря, само аз ли чувам съскане?

Октрих тези мили редове от отминалото лято, докато си чистех компютъра. Не можех да не ги споделя. Толкова съм зъл. Прекрасно!


Да обобщим впечатленията ми от завръщането ми в Градът на Ангелите.
Пътуването до летището с Кристъл и Хана не беше толкова трагично, колкото очаквах. Бяха много мили и прекрасни, но няма да страдам, ако не ги видя повече. На летището имаше интернет, безплатен, което само по себе си беше чудо. Самолета също беше прекрасен, дори успях да заспя без да ме заболи врата.
Естествено, нещото, което ме изнерви, беше милият ми вуйчо. Чувам се с него по телефона и той ме пита да дойде ли да ме вземе от летището. Добре, пълно безобразие. Не питаш дали искам или не, а директно идваш. Стига ми, че ще дам поне 150 долара за транспортиране на багажите ми по летищата, а сега и да си ги мъкна по автобусите, за да му пестя на него нервите… Ай, сиктир.
Така, дойде да ме вземе. Качихме се в мизерната кола, която отвътре беше с декора на вътрешността на боклукчийска кофа. По пътя си взех пица, която дори не си направих труда да искам да платя. След всички тези излишни разходи, а и при факта, че не знам как да си поискам парите за билета, няма да плащам нищо тук.
Прибрахме се в къщата, където заварих бледоликата приятелка на вуйчо. Нелюбезен мързел с властолюбиви наклонности. Видях новата ремонтирана част на къщата, която изобщо не ми хареса, но, разбира се, излъгах. Нищо не ми харесва. На всичкото отгоре ще спя на надуваем матрак на пода в ремонтираната половина. Лукс и разкош.
Бесен съм. Просто думите не ми стигат да опиша всичко, от което съм разочарован и потресен. Но какво ли очаквах, и миналата година беше така. Но сам съм си виновен. Или не, семейството е виновно, чувството за дълг и вина, които ми внушава!
Край на първа част.

Втората част така и не съм написал ;(