Положителност

Ей, момичета!
Седя си аз на работа и чета старите ни постове.
Постове, които положително не помня кога и как съм писал.
Постове за хора, които положително вече не са част от живота ми и единствените ми спомени за тях ще останат в този блог.
Постове от вас, които са толкова прекрасни, забавни или тъжни, но които ме зареждат толкова положително!
Ние положително сме били хора с много вълнуващи (по онзи незначителен начин) животи. Вълненията ни през изминалите години, и най-вече моите, са толкова ежедневни, толкова прозаични, и въпреки това толкова по-ярки от почти всичко, което ми се случва в настоящия етап от живота ми.
Аз положително съм станал един скучен мъж. Семейния живот, работата, кредита за жилище - влязъл съм в системата и съм забравил да живея. Вълненията ми са сведени до чисто консуматорските нужди - какво ще си купя със следващата заплата.
И докато материалните придобивки предизвикват множество емоции в мен, не сте ме видели да пиша пост колко ме е развълнувала новата ми прахосмукачка. Да, врънкам, че искам телефон от време на време, и това е истина...

Снощи гледах безумната анимация "Отвътре-навън" и там Радост разбра, че не може да съществува без Тъга. Че понякога тъгата е причина да ни споходи щастието. И си мисля - дали тъгата по отминаващия ми безцелно живот ще ме накара да направя положителна промяна, за да намеря щастието?

Скучност

Продължавам серията от заглавия - основни черти на моя характер.

Не мога да се забавлявам, Искам, правя отчаяни опити, пия алкохол, но не мога. Ето, тази вечер се събрахме в приятели, компанията весела. всички пием, те пушат, повечето друсат разни бели субстанции, а аз седя и си мисля колко искам чист въздух. Представете си, в една малка кухня, да речем по-малко от десет квадрата, стоят пет човека, които пушат, и аз. Дъх не можех да си поема. Значи, това да не пушиш цигари е най-големия враг на социалния живот. На работа, по дискотеките, виждам колко "да изпушиш по една цигара" с някого може да ти бъде в полза. На белите ти дробове може би не, но цигарения дим е като слънчевата светлина за растернията, при създаването на социални контакти.

И като ми се разпушат тези хора, като дръпнат по 3-4-5 линийки от някаква вълншебна амфетамистична субстанция, като изпият 2-3 питиета и като почнат едни истории, едно ахо-ихи, все едно техните житейски истории са най-интерсните на света. А аз седя и мълча. Нито съм пиян, нито друсан. Още по-малко цигари пуша. И седя и гледам как всички тези хора изпадат в транса на забавланието, докато моето тяло отказва, отвърля идеята да позволи на трите водки, които съм изпил, да подействат. Защото скучността ми, моито комплекси, моят характер - те са по-силни от всички тези субстанции взети заедно. Аз съм човек, който вярва в спокойствието, в мързела, в удоволствието да акаш, докато гледаш новите каталози на Кауфланд. Аз не вярвам в танцуването цяла нощ, не вярвам в шмъркането в нехигиенични кенефи, не вярвам в афтърпартитата.

Аз не мога да се забавлявам. И не желая се чувствам длъжен да го правя, да ме задължават да го правя, да ме молят да го правя. Защото за мен и моите принципи - това е една изневяра към ме, личността ми, самоуважнието ми. Уви, когато се стигне до този момент, всички са вече в състояние, в което никое оправдание не е достатъчно и аз ставам онзи, скучния, дето все стои, не говори, не излиза. 

Съжалявам, но това съм аз. И не желая да се променям. 

Невидимост

Е, постигнах го. След години модофициране на фейсбук страницата ми да не показва рожденния ми ден, след години нечеститене безразборно на всеки мой познат, аз най-накрая станах невидим. Нямах нито една фейсбук честитка, а телефонните обаждания бяха сведени до минимум - можех да ги преброя на двете си ръце. Добре, че беше семейството да направи половината обаждания.
Всъщност, разлика няма. Пак станах на 28 и пак не празнувах, втора година поред. Нямам желание, нито подходящо място за такива изяви. А и събирането на разнородни приятели на едно място винаги е било натоварващо за домакина.

Да си невидим не е това, което си представях.