Мразя го този свят и тези хора. Отвратена съм от почти всичко. Това не е живот, а състезание по надяждане. Търся справедливостта и не я намирам. Който иска нека се успокоява с Господ, който иска да се самозалъгва, че разбира защо се случва всичко. Аз не разбирам и съм изморена.
сряда, октомври 20, 2021
събота, юни 06, 2020
Аман!
Аман просто! Значи, тоя ми ти шоколадов мъж, който ми влезе под кожата в рамките на една среща, и който мислих, че няма да видя повече... ме потърси отново. Дойде ми пак на гости, началото на Април. Аз вече се бях примирил, че няма да го видя - него или якето, което отнесе - но ей го на, дойде. Барабар с якето. Поканих го късно, поговорихме, тръгнахме да гледаме филм и заспа. Сутринта разходи кучето с мен, поговорихме сладко. Млясна ми една целувка преди да се качи в колата, и си замина. Но аз бях подготвен този път, не си вкарах филми, знаех, че ще изчезне отново и кой знае дали пак ще го видя.
И така минаха 2 месеца. Разменихме през това време може би няколко вяли смс-а. Аз бях почти толкова вял в отговорите, колкото и той. И тъй докато не постнах някой друга снимка в Инстаграм, пък той се сети за мен и реши, че пак трябва да се видим. Уговорихме се, дойде, ядоса ми, че закъсня, макар да си бях у нас. И отново същото - една магия на живо, дето изобщо не очаквам, макар да сме се виждали вече и да съм го изпитвал. Горорихме цял ден. Гледаме глупости в интернет и ги обсъждахме, говорихме лични неща. Едно такова беше, че исках да му споделям лични неща, искам да му се доверя. Той също се открехна малко, което ми се стори като голям жест на доверие към мен. Но, разбира се, може всичко е да в моята глава. Както каза Пламена - ти обичаш да превръщаш всичко във връзка. Ами да, факт, вече планирам как ще го заведа в България и ще живеем щастливи заедно...
Но, ето, той си отиде на сутринта и знам, че отново няма да го чуя и видя, докато той не реши. И ми е едно тежко на сърцето, на душата, чувствам се нещастен, изсмукан. Не искам да се виждам с никой друг. Дори секс не ми се прави от потиснатост. Мисля си, че е защото срещите с него са толкова наситени емоционално, поне за мен, че след това всичко друго плътско или ежедневно не ми е интересно. И ми е пусто едно такова. След всяка среща така, с дни не мога да се отърся от неговото присъствие. Затова пиша, защото се надявам, че като го изпиша, ще го изкарам от кръвта си, от мислите си.
Знам, че бъдеще в тези отношения вероятно няма. На сладката токсичност на този наркотик те кара да се връщаш към него отново и отново. И броя дните до другата седмица, когато, уж, говорихме да се видим отново. Ако не забрави, ако е в настроение, ако...
Аман.
И така минаха 2 месеца. Разменихме през това време може би няколко вяли смс-а. Аз бях почти толкова вял в отговорите, колкото и той. И тъй докато не постнах някой друга снимка в Инстаграм, пък той се сети за мен и реши, че пак трябва да се видим. Уговорихме се, дойде, ядоса ми, че закъсня, макар да си бях у нас. И отново същото - една магия на живо, дето изобщо не очаквам, макар да сме се виждали вече и да съм го изпитвал. Горорихме цял ден. Гледаме глупости в интернет и ги обсъждахме, говорихме лични неща. Едно такова беше, че исках да му споделям лични неща, искам да му се доверя. Той също се открехна малко, което ми се стори като голям жест на доверие към мен. Но, разбира се, може всичко е да в моята глава. Както каза Пламена - ти обичаш да превръщаш всичко във връзка. Ами да, факт, вече планирам как ще го заведа в България и ще живеем щастливи заедно...
Но, ето, той си отиде на сутринта и знам, че отново няма да го чуя и видя, докато той не реши. И ми е едно тежко на сърцето, на душата, чувствам се нещастен, изсмукан. Не искам да се виждам с никой друг. Дори секс не ми се прави от потиснатост. Мисля си, че е защото срещите с него са толкова наситени емоционално, поне за мен, че след това всичко друго плътско или ежедневно не ми е интересно. И ми е пусто едно такова. След всяка среща така, с дни не мога да се отърся от неговото присъствие. Затова пиша, защото се надявам, че като го изпиша, ще го изкарам от кръвта си, от мислите си.
Знам, че бъдеще в тези отношения вероятно няма. На сладката токсичност на този наркотик те кара да се връщаш към него отново и отново. И броя дните до другата седмица, когато, уж, говорихме да се видим отново. Ако не забрави, ако е в настроение, ако...
Аман.
петък, април 03, 2020
13 дена по-късно
Ей ме на. 02:48 сутринта, аз пак работя и мисля за мъже. Шоколадият Аполон не го видях повече. Смс-ите приключиха броени дни след нашата среща. Отиде си и отнесе с него якето, което му дадох онази сутрин. А моите чувства както дойдоха, така и си отидха. Слава Богу.
Ама те казали хората - клин-клин избива. Противно на абсолютно всякаква логика и предпазливост аз все още търся контакт с хора. Дали защото не съм свикнал да съм сам, дали защото съм разгонен - не знам. И ей го на - един 40-годишен стюард на хоризонта. Ха, аз спирка нямам, критерии също! Викам си - ето, човек на години, минал е вече през пубертета, чудесно. Ще го пробвам. А тооо... човека открил на стари години инстаграма и качва снимки и сторита, слага безброй безумни хаштагове и лъже себе си и света и аз не знам за какво. Значи, като видя някой, който си говори сам на видео, сторита, или по-още лошо - пуска видеа на живо, все едно някой го ебе какво имаш да кажеш - абе иде ми да се гръмна, бе! Безумни са тия хора. Няма земни, нормални, стабилни, здравомислещи хора в тази държава. А на всичкото отгоре пак се чувствам като някакво нищожество, дори покрай него..! Колкото и да съм на мнение, че такъв тип хора са просто въздух по налягане, те някак толкова са си повярвали, че илюзията, в която живеят те прихваща и почваш да я мислиш за реалност. И аз отново, както с шоколадовия Аполон, се чувствам по някакъв начин потиснат в присъствието на този човек. Чакайте да му измисля прякор... понеже е бял и на 40, ще го наречем Кокосавата Стафида.
А което най-много ме дразни е, че съм прекрасен човек. Мил, отзивчив, любящ, грижовен, забавен, сръчен, трудолюбив (понякога). И всички тези прекрасни качества биват тотално незабелязани, неоценени, защото индивиди като горепосочените са коне с капаци и живеят само за собствения си интерес.
И защо, чудите се, аз преживявам сблъсъците си с тези хора толкова тежко? Както казах и в предишния пост - защото съзнателно или не - аз им завиждам. За излъчването, самочувствието, за тази изфрабрикирана обаятелност. Защото цял живот съм се държал и съм изглеждал като чехъл, защото така съм отраснал, така съм възпитан. А не искам да умра чехъл, мамка му.
Не знам, кажете, има ли логика изобщо в глупостите, които пиша?
Точка, цунки.
Ама те казали хората - клин-клин избива. Противно на абсолютно всякаква логика и предпазливост аз все още търся контакт с хора. Дали защото не съм свикнал да съм сам, дали защото съм разгонен - не знам. И ей го на - един 40-годишен стюард на хоризонта. Ха, аз спирка нямам, критерии също! Викам си - ето, човек на години, минал е вече през пубертета, чудесно. Ще го пробвам. А тооо... човека открил на стари години инстаграма и качва снимки и сторита, слага безброй безумни хаштагове и лъже себе си и света и аз не знам за какво. Значи, като видя някой, който си говори сам на видео, сторита, или по-още лошо - пуска видеа на живо, все едно някой го ебе какво имаш да кажеш - абе иде ми да се гръмна, бе! Безумни са тия хора. Няма земни, нормални, стабилни, здравомислещи хора в тази държава. А на всичкото отгоре пак се чувствам като някакво нищожество, дори покрай него..! Колкото и да съм на мнение, че такъв тип хора са просто въздух по налягане, те някак толкова са си повярвали, че илюзията, в която живеят те прихваща и почваш да я мислиш за реалност. И аз отново, както с шоколадовия Аполон, се чувствам по някакъв начин потиснат в присъствието на този човек. Чакайте да му измисля прякор... понеже е бял и на 40, ще го наречем Кокосавата Стафида.
А което най-много ме дразни е, че съм прекрасен човек. Мил, отзивчив, любящ, грижовен, забавен, сръчен, трудолюбив (понякога). И всички тези прекрасни качества биват тотално незабелязани, неоценени, защото индивиди като горепосочените са коне с капаци и живеят само за собствения си интерес.
И защо, чудите се, аз преживявам сблъсъците си с тези хора толкова тежко? Както казах и в предишния пост - защото съзнателно или не - аз им завиждам. За излъчването, самочувствието, за тази изфрабрикирана обаятелност. Защото цял живот съм се държал и съм изглеждал като чехъл, защото така съм отраснал, така съм възпитан. А не искам да умра чехъл, мамка му.
Не знам, кажете, има ли логика изобщо в глупостите, които пиша?
Точка, цунки.
събота, март 21, 2020
На първо водоравно.
2:39 сутринта. Работя, но от вкъщи. Работа няма. Но имам нужда да излея малко мисли.
Както всичките ни 1 читатели знаят (да, Пламена, на теб говоря... може би и на Теодора, ако ѝ кажа, че съм писал) с Петър се разделихме. Близо 8 години след началото на нашето общо приключение, решихме, че то трябва да приключи. От доста време нещата между нас не вървяха - третирахме се като приятелки и сестрички (дори като такива си говорихме), а секс правихме 1-2 пъти годишно има-няма. Отделно да не говорим, че аз минах през разни периоди, в които харесвах други хора, така че нещата определено към погром вървяха.
И ето, 10 дена след свети валентин, Петър ми направи посещение от Калифорния, където в момента живее, и след кратък разговор, по взаимно съгласие, беше взето решението, че нашето семейство не ще го бъде. Без излишни драми, без крясъци и сълзи. Изкарахме следващите 24 часа заедно, през което време се убеждавах, че съм взел правилното решение. Петър ме изнервяше с присъствието си и тази визита за мен беше загуба на почивните ми дни. Да, имаше малко драма, когато си тръгваше. Събираше багаж, чудеше се какво да остави и какво да вземе, прегръщаше кучето и ми даде картичката, която ми беше взел за празника. И той реве, и аз рева. Оставих го на летището, прибрах се. Бях тъжен. Чудех се как ще живея без него и как така в рамките на 2 месеца той ме напусна 2 пъти и остави празнота след себе си.
Поне до следващия ден. Събудих се и все едно нищо не беше ставало. Лекота и спокойствие. Чувство на свобода. Еуфория. Траур, разбито сърце? Хич! Създадох си профил в приложенито за запознанства и реших да се насладя на вниманието от непознати грозни и разгонени мъже. И да, видях с няколко от тях и да, правих секс с няколко от тях. И всичко беше точно. Докато не дойде Короната и всички изпаднаха в паника, изкупиха тоалетната хартия, прибраха си се по къщите и тъмен облак надвисна над човечеството. Петър вече няма никакви приходи и е затънал в дългове, мисли да си ходи обратно в България докато не отмине ужаса. Аз пък съм на 32 и се изживявам като ученичка с изключително досадни и учудващо натоварващи вълнения по един шоколадов Аполон, с който се запознах преди няколко дена.
На кратко. Писа ми преди сигурно 2 месеца, докато още бях с Петър. Хубав, висок, добре сложен, 48 каратова усмивка. Викам му - сори, брат, омъжен съм, дай да сме си приятелки. Той вика хубаво, говорихме да се видим, но така и не стана, изгубихме се. След раздялата с Петър, мина се не мина известно време, сетих се за него, писах му. Той па взе, че отговори, разменихме няколко смс-а, разбрахме се да се видим. Повика ме у тях, юрна ме малко, защото смени плановете в посления момент и вече тъкмо паркирах и вървях към блока му - зън, ало - не може тази вечер, съквартиранката има проблеми с гаджето, трябва да я утешавам. Завъртях се на пета и бясно се прибрах вкъщи, потресен от загубата на време. Викам си - ша го еба, няма да се занимавам повече с тоя. А то почнаха едни извинителни смс-и, щял да ме води на вечеря за реванш. Викам си на акъла - да, да, само ако съквартиранката няма проблеми пак с гаджето. И му казах - не ме занимавай докато не си сигурен, че ще имаш времето и желанието.
Не очаквах да го чуя повече, ама се включи няколко дена по-късно, аз сопната и тросната отговарям да знае, че не съм на кеф. Вика ще дойда у вас и ще си ходим голи, ще гледаме филми. Аз още не бях сигурен, че е сериозен ама ей го на - дойде във вторник по обяд и не си тръгна до сряда сутрин. Аз в шок - нищо общо с смс-ите, един разговорлив, усмихнат, весел, супер отпуснат. Тръшна ми се на леглото все едно цял живот само на гости ми е идвал. А аз пък обратно - тотално се сковах, все едно не съм си у нас. Защо? Защото усетих, че ме превъзхожда с нещо. Едно, че с физика - както казах по-висок от мен, с рамене, ръце, гъз и бедра от мускули. Второ - с финанси - съдейките по локацията, в която живее, честите пътуванията, дрехите, които носи. Трето - с общата култура - понеже много пътува, пък е бил уж в армията, пък е бил в балет, пък е учил пеене, пък не знам си какво - хобита и таланти да искаш. И ето ме аз седя до него - приличам на дроб, оплешивял, в картонен апартамент в мизерен квартал и без нито едно хоби или талант. И въпреки това този човек изглеждаше да има интерес към мен - неколкократно изрази мнение, че съм убавец, а и евентуално си свалихме дрехите и не се отвърна настрана. Викам си - добър знак. Правихме каквото правихме и се чудех дали няма да се изнесе след това, както се случва често в такива ситуации. Свалят ти звезди, ама докато не свършат. После - чао. Ама не. Остана. Гледахме филм, гледахме травестити, говорихме си. Гушкахме се, целувхме се. Завъртя ми се главата, такова нещо от 8 години не ми се е случвало. Остана да спи при мен, беше ужасно, защото: 1 - хъркаше; 2 - беше като труп. На сутринта имаше малко гушкане и си тръгна. Не бях сигурен как да разчитам всичко това - игра ли е, истина ли е? От тогава си разменяме някакви вяли смс-и, говорим евентуално пак да се видим някой ден. Той ме предупреди, че не обича да пише и затова на живо беше толкова голяма разликата, затова сега се опитвам да не разчитам на тази смс-и като средство за анализ на намеренията му. Но факт е, че някак ми влезе под кожата, а хич не му е времето сега. Ама... ей го - случи се.
Та така. Може короната да превзела света и паника да цари навсякъде. В моята глава короната е изместена от шоколадовия Аполон и чуството не е приятно. И не искам да споделям на никой това по телефона, защото наистина е загуба на време да ви говоря за човек, който съм виждал веднъж, а по света умират хиляди от новодошлата пандемия. Но не издържах, реших да го напиша, защото просто ми е на акъла в момента.
Целувки, бъдете здрави, пазете си, обичайте се.
Ваш,
Милен.
Както всичките ни 1 читатели знаят (да, Пламена, на теб говоря... може би и на Теодора, ако ѝ кажа, че съм писал) с Петър се разделихме. Близо 8 години след началото на нашето общо приключение, решихме, че то трябва да приключи. От доста време нещата между нас не вървяха - третирахме се като приятелки и сестрички (дори като такива си говорихме), а секс правихме 1-2 пъти годишно има-няма. Отделно да не говорим, че аз минах през разни периоди, в които харесвах други хора, така че нещата определено към погром вървяха.
И ето, 10 дена след свети валентин, Петър ми направи посещение от Калифорния, където в момента живее, и след кратък разговор, по взаимно съгласие, беше взето решението, че нашето семейство не ще го бъде. Без излишни драми, без крясъци и сълзи. Изкарахме следващите 24 часа заедно, през което време се убеждавах, че съм взел правилното решение. Петър ме изнервяше с присъствието си и тази визита за мен беше загуба на почивните ми дни. Да, имаше малко драма, когато си тръгваше. Събираше багаж, чудеше се какво да остави и какво да вземе, прегръщаше кучето и ми даде картичката, която ми беше взел за празника. И той реве, и аз рева. Оставих го на летището, прибрах се. Бях тъжен. Чудех се как ще живея без него и как така в рамките на 2 месеца той ме напусна 2 пъти и остави празнота след себе си.
Поне до следващия ден. Събудих се и все едно нищо не беше ставало. Лекота и спокойствие. Чувство на свобода. Еуфория. Траур, разбито сърце? Хич! Създадох си профил в приложенито за запознанства и реших да се насладя на вниманието от непознати грозни и разгонени мъже. И да, видях с няколко от тях и да, правих секс с няколко от тях. И всичко беше точно. Докато не дойде Короната и всички изпаднаха в паника, изкупиха тоалетната хартия, прибраха си се по къщите и тъмен облак надвисна над човечеството. Петър вече няма никакви приходи и е затънал в дългове, мисли да си ходи обратно в България докато не отмине ужаса. Аз пък съм на 32 и се изживявам като ученичка с изключително досадни и учудващо натоварващи вълнения по един шоколадов Аполон, с който се запознах преди няколко дена.
На кратко. Писа ми преди сигурно 2 месеца, докато още бях с Петър. Хубав, висок, добре сложен, 48 каратова усмивка. Викам му - сори, брат, омъжен съм, дай да сме си приятелки. Той вика хубаво, говорихме да се видим, но така и не стана, изгубихме се. След раздялата с Петър, мина се не мина известно време, сетих се за него, писах му. Той па взе, че отговори, разменихме няколко смс-а, разбрахме се да се видим. Повика ме у тях, юрна ме малко, защото смени плановете в посления момент и вече тъкмо паркирах и вървях към блока му - зън, ало - не може тази вечер, съквартиранката има проблеми с гаджето, трябва да я утешавам. Завъртях се на пета и бясно се прибрах вкъщи, потресен от загубата на време. Викам си - ша го еба, няма да се занимавам повече с тоя. А то почнаха едни извинителни смс-и, щял да ме води на вечеря за реванш. Викам си на акъла - да, да, само ако съквартиранката няма проблеми пак с гаджето. И му казах - не ме занимавай докато не си сигурен, че ще имаш времето и желанието.
Не очаквах да го чуя повече, ама се включи няколко дена по-късно, аз сопната и тросната отговарям да знае, че не съм на кеф. Вика ще дойда у вас и ще си ходим голи, ще гледаме филми. Аз още не бях сигурен, че е сериозен ама ей го на - дойде във вторник по обяд и не си тръгна до сряда сутрин. Аз в шок - нищо общо с смс-ите, един разговорлив, усмихнат, весел, супер отпуснат. Тръшна ми се на леглото все едно цял живот само на гости ми е идвал. А аз пък обратно - тотално се сковах, все едно не съм си у нас. Защо? Защото усетих, че ме превъзхожда с нещо. Едно, че с физика - както казах по-висок от мен, с рамене, ръце, гъз и бедра от мускули. Второ - с финанси - съдейките по локацията, в която живее, честите пътуванията, дрехите, които носи. Трето - с общата култура - понеже много пътува, пък е бил уж в армията, пък е бил в балет, пък е учил пеене, пък не знам си какво - хобита и таланти да искаш. И ето ме аз седя до него - приличам на дроб, оплешивял, в картонен апартамент в мизерен квартал и без нито едно хоби или талант. И въпреки това този човек изглеждаше да има интерес към мен - неколкократно изрази мнение, че съм убавец, а и евентуално си свалихме дрехите и не се отвърна настрана. Викам си - добър знак. Правихме каквото правихме и се чудех дали няма да се изнесе след това, както се случва често в такива ситуации. Свалят ти звезди, ама докато не свършат. После - чао. Ама не. Остана. Гледахме филм, гледахме травестити, говорихме си. Гушкахме се, целувхме се. Завъртя ми се главата, такова нещо от 8 години не ми се е случвало. Остана да спи при мен, беше ужасно, защото: 1 - хъркаше; 2 - беше като труп. На сутринта имаше малко гушкане и си тръгна. Не бях сигурен как да разчитам всичко това - игра ли е, истина ли е? От тогава си разменяме някакви вяли смс-и, говорим евентуално пак да се видим някой ден. Той ме предупреди, че не обича да пише и затова на живо беше толкова голяма разликата, затова сега се опитвам да не разчитам на тази смс-и като средство за анализ на намеренията му. Но факт е, че някак ми влезе под кожата, а хич не му е времето сега. Ама... ей го - случи се.
Та така. Може короната да превзела света и паника да цари навсякъде. В моята глава короната е изместена от шоколадовия Аполон и чуството не е приятно. И не искам да споделям на никой това по телефона, защото наистина е загуба на време да ви говоря за човек, който съм виждал веднъж, а по света умират хиляди от новодошлата пандемия. Но не издържах, реших да го напиша, защото просто ми е на акъла в момента.
Целувки, бъдете здрави, пазете си, обичайте се.
Ваш,
Милен.
четвъртък, януари 23, 2020
Момичета, читатели, фенове, кокошки - здравейте!
От известно време ми минават разни мисли да пиша тук, но все не ми се намира време и желание, по-скоро комбинацията от двете, за да го направя.
Един бърз обзор на последните месеци - мразя щатите, искам вкъщи. Под вкъщи имам предвид България. Преместих се в голям град, изкарвам големи пари и пак щастие няма. Петър си замина, остави ме да търси щастие и кариера в Лос Анджелис, където аз категорично отказвам да отида. А той вече трета седмица стои там безработен, ама не се оплаква. Ша му еба мечтите, кризите, или каквото там предизвиква в него желанието да е далеч от мен.
Не желая да приема, че съм пропилял едни от най-хубавите си години да бъда с човек, който ще реши да прави такива глупости. Няма да е първата раздяла поради различни интереси, ама аз така мразя да ми губят времето. Още повече 8 години време, от които нищо няма да ми остане като резултат, ако се разделим. Вложил съм толкова много в тази връзка. Емоционално, финансово - раздал съм се. Ама няма реципрочност. Ша го еба шинания Петър и неговите мечти, илюзии, халюцинации.
Мечтая да се прибера в България. Мечтая да купя къщата до Пламена и малко по малко да я стегна. Да си построя кокошарник. Да зъзна, докато пусна печката, за да се стопли. Да си пием кафето и печем чушки. Може би и моите мечти са също толкова налудничави, колкото тези на Петър. Но поне са по-реализуеми от неговите. Имам нужда от простота и спокойствие в моя живот. Не искам блясъка на големия град, нито безбройни пачки с пари. Не искам да изтръпвам, когато отивам на работа - дори не искам да ходя на работа...! Това ще е проблем, тая къща няма сама да се стегне, нито сама да се купи. Ама така де, ще го измисля.
Чакам и се надявам - така казва граф Монте Кристо - така правя и аз. Пък дано стане.
понеделник, април 01, 2019
Просто плувай, просто плувай, не спирай...
Има тук една чернова, която стои от много време. Поглеждаш ли я понякога? Или да я пуснеш или да я изтриеш или да стои.
Времето все е кът. Казват, че трябва да учиш, да правиш кариера, да създадеш семейство, да трупаш колкото се може повече. Не знам дали трябва да е така. Това само ме прави по-нещастна от това което нямам. Постоянно имам чувството, че времето върви и нищо не съм свършила с живота си. Все нещо ме притиска. Като бях дете времето вървеше по-бавно. Гледам ги другите работят, все някаква кариера имат. Някои пък имат по няколко деца. Аз съм в средата - имам по малко от всичко. Лошо е да имаш свобода ама да си толкова скован от страх и стрес та да не можеш да направиш план и за един ден напред.
Мисля си да си напиша няколко точки за тази години. Само няколко, за да мога да ги изпълня. Там е работата, че имам толкова много проблеми за решаване и все спешни, че не знам кои са най-важните. Избирам ги според това кои ще ми създадат най-малко главоболия ако ги отложа. Иска ми се да мога да се успокоя, че взимам правилните решения, въпреки, че проблемите се заплитат на възли. Просто ще избера няколко и ще ги оправя, знаейки, че тъй или иначе ще се появят още гадости. Лутането ми отнема много повече време. А за мнението на хората въобще и да не говоря. Понякога се хващам да мисля, какво ли си мислят роднините, съседите, познатите. Стоят си на топло и нахранени и си викат "Тези откачените сами са си виновни, че са в това положение. Не се хванат и двамата да работят ами се забили на село, без условия за живот, с дългове и го държат това дете като затворник. То затова не проговаря, не си познава братовчедите, не си играе с децата." Ама всички си имат покрив над главата, а ние сме пропилели сума пари, за да не развалим кефа на шепа хора, които си мислят, че не можем да се оправим с живота си. И ги мразя понякога. И после спирам да мисля за това, защото знам, че няма как нито те да разберат, нито аз да се почувствам по-добре. Вече сме преживели унижения от всякакъв тип, а ми се иска да видят, че не греша. Има го това. Искам да се докажа, а това ще се случи след години. Нали се сещаш момента, в който пускат оптимистична песен и главния герой във филма се хваща в ръце и променя живота си. Само дето това са месеци целенасочен труд пък аз имам нужда всичко да се случи на секундата. Ще си набележа няколко цели и ще изграждам навици. Като се усетя, че мисля глупости, ще спирам и ще си повтарям като рибката Дори " Просто плувай, просто плувай, не спирай..."
Цунки
Кръглотънтуреста theshire
Времето все е кът. Казват, че трябва да учиш, да правиш кариера, да създадеш семейство, да трупаш колкото се може повече. Не знам дали трябва да е така. Това само ме прави по-нещастна от това което нямам. Постоянно имам чувството, че времето върви и нищо не съм свършила с живота си. Все нещо ме притиска. Като бях дете времето вървеше по-бавно. Гледам ги другите работят, все някаква кариера имат. Някои пък имат по няколко деца. Аз съм в средата - имам по малко от всичко. Лошо е да имаш свобода ама да си толкова скован от страх и стрес та да не можеш да направиш план и за един ден напред.
Мисля си да си напиша няколко точки за тази години. Само няколко, за да мога да ги изпълня. Там е работата, че имам толкова много проблеми за решаване и все спешни, че не знам кои са най-важните. Избирам ги според това кои ще ми създадат най-малко главоболия ако ги отложа. Иска ми се да мога да се успокоя, че взимам правилните решения, въпреки, че проблемите се заплитат на възли. Просто ще избера няколко и ще ги оправя, знаейки, че тъй или иначе ще се появят още гадости. Лутането ми отнема много повече време. А за мнението на хората въобще и да не говоря. Понякога се хващам да мисля, какво ли си мислят роднините, съседите, познатите. Стоят си на топло и нахранени и си викат "Тези откачените сами са си виновни, че са в това положение. Не се хванат и двамата да работят ами се забили на село, без условия за живот, с дългове и го държат това дете като затворник. То затова не проговаря, не си познава братовчедите, не си играе с децата." Ама всички си имат покрив над главата, а ние сме пропилели сума пари, за да не развалим кефа на шепа хора, които си мислят, че не можем да се оправим с живота си. И ги мразя понякога. И после спирам да мисля за това, защото знам, че няма как нито те да разберат, нито аз да се почувствам по-добре. Вече сме преживели унижения от всякакъв тип, а ми се иска да видят, че не греша. Има го това. Искам да се докажа, а това ще се случи след години. Нали се сещаш момента, в който пускат оптимистична песен и главния герой във филма се хваща в ръце и променя живота си. Само дето това са месеци целенасочен труд пък аз имам нужда всичко да се случи на секундата. Ще си набележа няколко цели и ще изграждам навици. Като се усетя, че мисля глупости, ще спирам и ще си повтарям като рибката Дори " Просто плувай, просто плувай, не спирай..."
Цунки
Кръглотънтуреста theshire
събота, март 16, 2019
Щастие в паница боб
Вчера правих боб със зеле. Ама прясно зеле. Лук, моркови, зелена и червена чушка, домати. И лют червен пипер. По невнимание съм поръчал лют пипер вместо сладък и в момента имам 1 кило ароматен и доста смъртоносен пипер. Но си ръся от него в манджите все едно е сладък. Ръснах си го в боба, а той така ароматен да стана. Един такъв леко супоподобен ама с наченъци на яхния. Снощи ядох, днес на обяд ядох ама най-сладко ми беше тази вечер като си го стоплих, надробих малко хляб вътре и си извадих няколко люти чушлета за гарнитура. Толкова ми беше красиво, че исках да го снимам. Ядох и бях щастлив, а за фон вървеше бригада нов дом, която си свалям тайно на работа. Хубава българска вечеря.
И като стана дума, да се върна към блогъра, който открих и четях с интерес, но и лека неохота през последните няколко седмици. За моя изненада животът му в Америка не приключва 2012, когато блогът му спира ненадейно. Едва на втората година от писането един пост просто казва - пътувам към България и - оп - след още един пост и е там. Без да се обръща, да му липсва, да драматизира. Да, прави леки сравнения след връщането си, но всъщност почти нищо негативно. Казва, че е щастлив с избора си, остава да живее в Русе и вярва в светлото бъдеще на родината си. А това, че е бил 10 години в щатите - история.
Видите ли, интересува ме този човек, защото той е дошъл тук 97-ма година, когато е бил още в гимназия и техните са искали светло бъдеще за него. Бил е тук точно в тази податлива възраст, когато можеш още да се слееш с обществото, да приемеш културата, да станеш част от тях. И въпреки това, макар и в края на своя пубертет, изграденото му самосъзнание на българин не само не бива заличено, а дори напротив - засиява по-ярко. На чужда земя българската семка хваща по-здрави корени. Вижда се в мисленето, пазаруването, хобитата, навиците, които описва. И е толкова прекрасно, че е намерил вътрешния си мир и си е казал - америка няма да ме направи щастлив. И наистина, както се вижда и в блога - след връщането му в България публикациите намалят, а той казва - нямам за какво да пиша вече - не съм самотен и нямам от какво да се оплача. Блогът е бил неговият начин да излее неизказаните емоции, които никой, ама абсолютно никой американец, не може да разбере, осмили, или дори да изслуша с внимание. Защото просто не им пука.
И мисля, че с напредването на времето нещата за мен се избистрят в същата посока. С Петър се отдалечаваме, той се вписва лесно сред всички, иска отчаяно да попие от тази куха и повърхностна култура и е готов на всичко да стои тук и да си мисли, че прави нещо за бъдещето си. А аз удрям контра на всичко. Виждам му глупавите сторита в Инстаграм, виждам хората, с които се събира и общува - и виждам, че аз рано или късно няма да си намеря място в неговото бъдеще. Той ме обича, да, но не достатъчно да пренебрегне себе си по какъвто и да е начин. И това хем ме натъжава, хем така трябва, ако искаш да постигнеш своето някой ден. А аз вече нямам големи мечти. Страната на мечтите ми показа, че няма мечти, за които си заслужава да се бориш. Всичко материално е илюзия, сътворена от нечий висш марктетингов мозък. Българите, които съм срещал тук, имат болни фантазии, илюзии, или и аз не знам как да ги нарека, че тук е меката. Абе каймака. Ама едно време майка каймака го обираше с лъжица от млякото, докато се вареше, и го махаше. Ай сиктир вашия каймак. Нискомасленото мляко е на мода.
Лека нощ. И яжте боб.
И като стана дума, да се върна към блогъра, който открих и четях с интерес, но и лека неохота през последните няколко седмици. За моя изненада животът му в Америка не приключва 2012, когато блогът му спира ненадейно. Едва на втората година от писането един пост просто казва - пътувам към България и - оп - след още един пост и е там. Без да се обръща, да му липсва, да драматизира. Да, прави леки сравнения след връщането си, но всъщност почти нищо негативно. Казва, че е щастлив с избора си, остава да живее в Русе и вярва в светлото бъдеще на родината си. А това, че е бил 10 години в щатите - история.
Видите ли, интересува ме този човек, защото той е дошъл тук 97-ма година, когато е бил още в гимназия и техните са искали светло бъдеще за него. Бил е тук точно в тази податлива възраст, когато можеш още да се слееш с обществото, да приемеш културата, да станеш част от тях. И въпреки това, макар и в края на своя пубертет, изграденото му самосъзнание на българин не само не бива заличено, а дори напротив - засиява по-ярко. На чужда земя българската семка хваща по-здрави корени. Вижда се в мисленето, пазаруването, хобитата, навиците, които описва. И е толкова прекрасно, че е намерил вътрешния си мир и си е казал - америка няма да ме направи щастлив. И наистина, както се вижда и в блога - след връщането му в България публикациите намалят, а той казва - нямам за какво да пиша вече - не съм самотен и нямам от какво да се оплача. Блогът е бил неговият начин да излее неизказаните емоции, които никой, ама абсолютно никой американец, не може да разбере, осмили, или дори да изслуша с внимание. Защото просто не им пука.
И мисля, че с напредването на времето нещата за мен се избистрят в същата посока. С Петър се отдалечаваме, той се вписва лесно сред всички, иска отчаяно да попие от тази куха и повърхностна култура и е готов на всичко да стои тук и да си мисли, че прави нещо за бъдещето си. А аз удрям контра на всичко. Виждам му глупавите сторита в Инстаграм, виждам хората, с които се събира и общува - и виждам, че аз рано или късно няма да си намеря място в неговото бъдеще. Той ме обича, да, но не достатъчно да пренебрегне себе си по какъвто и да е начин. И това хем ме натъжава, хем така трябва, ако искаш да постигнеш своето някой ден. А аз вече нямам големи мечти. Страната на мечтите ми показа, че няма мечти, за които си заслужава да се бориш. Всичко материално е илюзия, сътворена от нечий висш марктетингов мозък. Българите, които съм срещал тук, имат болни фантазии, илюзии, или и аз не знам как да ги нарека, че тук е меката. Абе каймака. Ама едно време майка каймака го обираше с лъжица от млякото, докато се вареше, и го махаше. Ай сиктир вашия каймак. Нискомасленото мляко е на мода.
Лека нощ. И яжте боб.
Абонамент за:
Публикации (Atom)