Вчера правих боб със зеле. Ама прясно зеле. Лук, моркови, зелена и червена чушка, домати. И лют червен пипер. По невнимание съм поръчал лют пипер вместо сладък и в момента имам 1 кило ароматен и доста смъртоносен пипер. Но си ръся от него в манджите все едно е сладък. Ръснах си го в боба, а той така ароматен да стана. Един такъв леко супоподобен ама с наченъци на яхния. Снощи ядох, днес на обяд ядох ама най-сладко ми беше тази вечер като си го стоплих, надробих малко хляб вътре и си извадих няколко люти чушлета за гарнитура. Толкова ми беше красиво, че исках да го снимам. Ядох и бях щастлив, а за фон вървеше бригада нов дом, която си свалям тайно на работа. Хубава българска вечеря.
И като стана дума, да се върна към блогъра, който открих и четях с интерес, но и лека неохота през последните няколко седмици. За моя изненада животът му в Америка не приключва 2012, когато блогът му спира ненадейно. Едва на втората година от писането един пост просто казва - пътувам към България и - оп - след още един пост и е там. Без да се обръща, да му липсва, да драматизира. Да, прави леки сравнения след връщането си, но всъщност почти нищо негативно. Казва, че е щастлив с избора си, остава да живее в Русе и вярва в светлото бъдеще на родината си. А това, че е бил 10 години в щатите - история.
Видите ли, интересува ме този човек, защото той е дошъл тук 97-ма година, когато е бил още в гимназия и техните са искали светло бъдеще за него. Бил е тук точно в тази податлива възраст, когато можеш още да се слееш с обществото, да приемеш културата, да станеш част от тях. И въпреки това, макар и в края на своя пубертет, изграденото му самосъзнание на българин не само не бива заличено, а дори напротив - засиява по-ярко. На чужда земя българската семка хваща по-здрави корени. Вижда се в мисленето, пазаруването, хобитата, навиците, които описва. И е толкова прекрасно, че е намерил вътрешния си мир и си е казал - америка няма да ме направи щастлив. И наистина, както се вижда и в блога - след връщането му в България публикациите намалят, а той казва - нямам за какво да пиша вече - не съм самотен и нямам от какво да се оплача. Блогът е бил неговият начин да излее неизказаните емоции, които никой, ама абсолютно никой американец, не може да разбере, осмили, или дори да изслуша с внимание. Защото просто не им пука.
И мисля, че с напредването на времето нещата за мен се избистрят в същата посока. С Петър се отдалечаваме, той се вписва лесно сред всички, иска отчаяно да попие от тази куха и повърхностна култура и е готов на всичко да стои тук и да си мисли, че прави нещо за бъдещето си. А аз удрям контра на всичко. Виждам му глупавите сторита в Инстаграм, виждам хората, с които се събира и общува - и виждам, че аз рано или късно няма да си намеря място в неговото бъдеще. Той ме обича, да, но не достатъчно да пренебрегне себе си по какъвто и да е начин. И това хем ме натъжава, хем така трябва, ако искаш да постигнеш своето някой ден. А аз вече нямам големи мечти. Страната на мечтите ми показа, че няма мечти, за които си заслужава да се бориш. Всичко материално е илюзия, сътворена от нечий висш марктетингов мозък. Българите, които съм срещал тук, имат болни фантазии, илюзии, или и аз не знам как да ги нарека, че тук е меката. Абе каймака. Ама едно време майка каймака го обираше с лъжица от млякото, докато се вареше, и го махаше. Ай сиктир вашия каймак. Нискомасленото мляко е на мода.
Лека нощ. И яжте боб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар