Взех списанието - вземете го и вие!

Изброявам книгите от които са рецептите:

Александър Дюма - баща - "Двадесет години по-късно"

Приключенията на барон Мюнхаузен

Немска коледна приказка

Макс и Мориц

Пипи Дългото чорапче

Доналд Бисет - Тънкият крал и дебелият готвач

Мери Попинз

Хари Потър и философският камък

Властелинът на пръстените

Емил от Льонеберя

Хрониките на Нарния

Българи от старо време

Под игото

Бай Ганьо

Печената тиква

Чудомир - Недопечената баница

Патиланско царство

Илиада

Гаргантюа и Пантагрюел

Укротяване на опърничавата

Дон Кихот

Мадам Бовари

Братя Карамазови

..........

Приказки от хиляда и една нощ

Шогун

........

Шифърът на Леонардо

Отнесени от вихъра

Дневникът на Бриджет Джоунс

.............

Дяволът носи Прада

.....

Шоколад

.......

Пътеводител на глактическия стопаджия

И това ако не си заслужава 3.99 които дадох!!!

Чувствам, че трябва да пиша докато имам нет

Изглежда, че започвам писането на поуст без да имам никаква представа какво ще пиша - както обикновено. Мога да споделя, че котката ми се опитва отчаяно да избяга през прозореца през последният един ден, ама не успя. Все пак, след като си понесе на няколко пъти наказанието, й донесох трева да хапне малко и мисля че вече е по-спокойна или поне симулира добре спокойствие. Като знам какви са котките ще бъда нащрек за прехвърчащи през прозореца котки. Регистрирах се във Фейсбук и мисля, че открих една добра причина, за да си губя времето със този сайт - Владислава от 11 ми прати покана. Разбиратели не че ми е липсвала конкретно тя, но тя в настоящата случка играе ролята на един забравен човек, който услужливият ми мозък е имал добрината да заличи, а май не е било толкова нужно да го прави. Мисля, че съм забравила почти всички хора които съм познавала преди и понякога казвам само понякога ми се струва, че един ден ще съжалявам за това. Все още продължавам да се лутам между положителните мисли и жаждата за отмъщение и ми е много трудно да правя разлика между правилно и неправилно. Предполагам, че това нищо особено не е. Нищо особено в сравнение със състоянията в които съм изпадала преди. Онзи ден най-безцеремонно запазих някой неща в тайна пред приятелите си, но нямаше как. Иска ми се колкото се може по-малко хора да знаят какво ми се случва или какво планирам. Станала съм по агресивна и от преди когато стане дума за личното ми пространство и за това обаче смятам че съм права, защото имам нужда да имам мои неща, само мои и на никой друг на света. Има време. По-нататък като му дойде времето ще кажа. И не - не съм бременна, няма да се женя, не съм мъж под прокритие... но пък подозирам, че ще се науча да готвя много хубаво когато ми се отдаде тази възможност. Реших да отида да взема едно списание докато не е станало прекалено късно или пък вземе да свърши. Би било ужасно, защото го чакам от месец Рецепти от книги ( има я дори синята супа на Бриджет Джоунс).

Проникновението

Днес, правейки отчаяни опити да разбера какво трябва да пиша на курсовата си работа, попаднах в поредната дупка. Първо, преглеждайки фейсбук-а видях, че на бившото слънце са качени нови снимки от някакво парти преди време. Установих, че не е първи красавец, но ми харесва такъв. След това изрових едно негово писмо от август месец, когато ми беше на гости и когато ми беше писал колко прекрасно съм се държал с него и колко много ще му липсвам, докато не е в София. И колкото и да не ми се искаше да не плача, сълзите си течаха ли течаха. Искаше ми да си изтръгна сърцето и да му скачам отгоре, докато не спре да бие. След това отворих скайп и видях, че е онлайн. За първи път от толкова време. Сърцето ми се разтуптя като лудо, коленете ми омекнаха и се разтрепериха, ако не бях седнал щях да грохна безпомощен на земята. Гледах и си мислех "защо не ми пише, какво като съм инкогнито, не усеща ли, че съм тук, че го гледам, че го чакам". Проверявах през 30 секунди дали е още там, дали само аз не виждам някакъв така бленуван нереален мираж. Не, стоеше си там - зелен, без идея, че на другия край на кабела някой очаква всеки сигнал за получено ново съобщение да е от неговия прозорец. За щастие или нещастие отидох на упражнение, след което имах среща с един от бившите на някой от познатите ми, за които споменах снощи. Мина приятно, не спрях да бърборя, както и той. Много симпатично момче, но единственото, което виждах беше... нищо. Никаква тръпка, никаква емоция. Флиртуване, погледи, намеци - това можеше да ми предложи той. Покани ме да му видя стаята - живеел сам. Отказах, отложих за по-нататък, ако хормоните ми се разбеснеят чак до такава степен.

Прибрах се и отново се заех да проверявам какво ново с бившето слънце, или по-скоро да кажа с вече настоящата луна. Заварих обновен статус във фейсбук, че се върнал от Китай с безброй хубави спомени, подправки, китайско име и снимки, които ще имаме удоволствието да видим скоро. Пак ми прималя. Винаги, когато чета за невероятните му преживявания ми става гадно. Очаквам да прочета нещо от сорта "Зарязах момчето на мечтите си, защо съм такъв глупак, дали ще ми прости, дали ще можем отново да бъдем заедно". Естествено, както се разбрахме още вчера - ТОЙ. НЯМА. ДА. СЕ. ВЪРНЕ.

Трябваше да пиша за нещо съвсем друго, което обсъждахме със съавторката. За гей-расата и какво точно представлява тя. Не съм мислел, че като съм един от тях ще съм толкова против тях, но ме разочароват все повече и повече. Вчера вече обобщих за какво става въпрос - за това как фалосът е основната движеща сила в живота на педерастите, или поне на тези, които се подвизават във всяко ново гей заведение и всеки нов сайт за запознанства. Не разбирам що за инстикт е това, когато видим пишка - да зяпваме. Не са ни кърмили достатъчно като малки или какво? Защо трябва всички да имаме вкус, да се обличаме по последна мода, да сме толкова уникални и в същото време толкова еднакви в уникалността си? Защо трябва да се държим като надути недостижими кучки, когато сме толкова чувствителни и раними? Защо крием чувствата си дори от себе си? Контим се, скубем се, грижим се за себе си повече и от жените, за да излезем със самочувствие на бардак/пазара всяка вечер, но в крайна сметка единственото, което предлагаме, са телата ни. Никой не си оправя душата преди да излезе. И защо да го правиш, след като си си взел тези нови панталони, които ти изписват задника и те правят неустоим. До това се свеждат нещата - секс, секс и секс. Разглеждам профилите в гепиме и аватарите са в подобен ред: задник, гърди, задник, лице, кур, задник, гръб, задник и пр. В 99% от профилите "търся сериозна връзка" върви редом със "секс за една вечер" и "групов секс". И в 90% от профилите "търся сериозна връзка" е прикачено за профил без лице, защото е модерно да блестим със задник, а не с акъл. Стегнати боксерки на Келвин Клайн за 5 лева от Илиянци или изрязани слипове, които трябва да покажат атрибутите ни в най-добрата им светлина! Плътски панаир! А аз, глупака, съм си сложил снимки на усмихнатото лице и очаквам някой да ми пише. Хареса ми какво беше написал един човек в профила си - на лица без снимки и на снимки без лица не отговарям. Кратко и ясно. Страх ме е обаче, че ако го напиша, съвсем ще се лиша от обожатели :D

Пробуждането

Осъзнах, че никой не е писал тук от доста време на сам. аз все проверявам и се надявам да видя , че Миле е написал нещо, че е споделил последната си доза болка и самосъжаление относно любовта. Уви нищо такова няма, а на мен така ми се иска да усетя нещо такова. Наскоро осъзнах за пореден път или да кажа по-скоро си примопних, че много ама адски много си обичам тези депресивни и нещастни състояния. Много много си ми липсват. Болката и самовглъбението с месеци. Сега не ми се случва да оставам само достатъчно дълго време , за да седна и да пиша и това ме прави много, много нещастна ама това не е моята болка тази която искам. . Вкъщи имам една купчина с дневници и си мисля за тях, мисля си за времето което имах преди и което сега съм изгубила. От много време насам ми се иска да седна и да пиша. Имам чувството, че съм изтървала всичко. Не знам какво се е случило с приятелите ми, със семейството ми и дори с мен. Може би това се случва на възрастните, а аз се превръщам в една от тях и това никак не ми харесва. Искам си часовете прекарани в спокоен размисъл за живота, искам си вдъхновението, искам си моето и това ме кара да се държа ужасно с Десислав, защото той е виновен, че съм изгубила това което бях. Той е виновен, че не съм в депресия или по право в онова състояние на размисъл което много лесно се слива с болката, огорчението и обидата от живота. Да речем, че сега откривам разликата между тези две неща. Всеки знае много добре, че нещото в което съм най-добра са депресиите, а то било нещо друго през цялото време и аз с цялата си отдаденост на болкат ане съм усещала, че всъщност съм искала усамотение и време за размисъл. Другата причина за ожесточението ми е била, че не съм могла да излея това което е било в мен, защото аз наистина не знам какво става в главата ми. Искам да пиша, а има толкова много неща които трябва да направя и това "трябва" убива всичко в мен. Сега главоболието и гнева понамаляха. Може би това е лечението от което се нуждая. Някъде по пътя съм изгубила духовното си равновесие.

П.П. Проклети да са правописните норми...и не само те...

Бях почнал да пиша онзи ден, но любопитния ми съквартирант ме прекъсна и ми секна вдъхновението. Бях почнал да казвам, че се чувствам по-добре, откакто ме зарязаха. Вероятно защото е в Китай, не съм го виждал, не съм го чувал и някак съм почнал да го забравям. Наистина си мислех, че съм по-добре. Купих си нови дрехи, направих си нова регистрация в гепиме.ком, за да се разсея. Нещо обаче пак се обърка. До един момент ми беше добре да нямам никакви новини от него, но сега отново ме хваща старата параноя и започвам да мисля за миналото. Хубавите спомени не спират да ме връхлитат докато си вървя по улицата или докато се возя в автобуса. Нямам си на идея защо се връщат, след като толкова старателно се опитвам да продължа напред. Мислех, че след като ми каза, че вече се вижда с друг ще е по-лесно. Но не, аз си знам моето и продължавам да си мисля, че ще осъзнае колко е сгрешил. Той няма да се върне. Защо не мога да го проумея? Последният път като се видяхме се разбрахме да не контактуваме до рожденния му ден, да си дадем почивка един от друг, за да може всеки да продължи напред. Обаче до рожденния му ден остава седмица, а аз не цъфтя от щастие, докато той е в Пекин и когато се върне няма да се обади на мен, а на онзи, новия, който е по-интересен, по-различен и който не е мен. На всичкото отгоре всички, с които си пиша в гепиме са нечии бивши - включително и един негов. Искам да продължа напред, да опитам с друг човек, но толкова, толкова ме е страх, че ще отблъсна всеки, защото не виждам в него това, което имах преди. Струва ми се, че не мога да се задоволя с нищо по-лошо от предишното, искам нещо по-добро, още по-добро, което да заличи спомена за старото.

Шопинг терапията помага до някаква степен. Купих си дрехи, каквито не съм носил досега, дрехи, с които да се чувствам красив и секси. Дрехи, с които да се чувствам различен от нищожеството, в което съм се превърнал. Не е лъжа, че купувайки ги ми мина и мисълта, че ще му се покажа в светлина в каквато не ме е виждал и която може да му хареса. Колко съм наивен, зная. Той няма да се върне.

Нахъсал съм се, че следващия път като излизам, ще се забавлявам. Нещо, което никога не съм знаел как се прави. Въобразявам си, че един нов тоалет ще направи чудеса с поведението ми и мижитурките в ID ще започнат сами да прииждат. Да де, ама това са дрехи, не вълшебна пръчица. За да пробия в една такава среда ми трябва пръчица, ама не вълшебна. Педерастите са страшно племе. Мислят радикално различно от хетерастите и се опасявам, че дори аз самият като педераст не мога да ги разбера. При нас сексът е религия, начин на живот. Курът е на почит. И самочувствието расте пропорционално на това колко дълбоко можеш да го поемеш. А вярвайте ми - по бардаците хора с ниско самочувствие няма. Признавам, че и аз гледам малко грешно на нещата, приемайки гей-клубовете като сайт за запознанства. Очаквам, че всички там отиват с тази цел, но както се убеждавам всеки път това не е точно така. Единствената ласка, която мога да получа, е свирка в дарк рум-а от някой, чието лице не виждам. Не че съм влизал там, но знае ли човек, малко ми остава до дъното. Искам да ходя по такива места с някой, който е с мен. Или поне с приятел, който обичам и пред който да се отпусна. Искам да отида с Леличка, например, това ще е незабравимо изживяване.

Той няма да се върне. Повтаряйте ми го често, за да не си внуша пак поредната глупост.

"Той няма да се върне, няма, няма, няма да се върне."

А аз няма да плача.