Една година щастлив брак

Бонус към сватбата си, човек получава и още една дата (освен Нова година ;) в която да си прави равносметка какво е свършил и какво не  е свършил най-вече. Резултатът разбира се не е изненадващ за мен. Почти нищо не е направено, а плановете и задачите растат. Не си спомням от кога не съм се чувала с някой и не си спомням какво сме говорили дори да е било вчера. Паметта ми нещо изневерява или може би никога не мога да слушам съсредоточено, защото имам разсейващ елемент. Дори сега, когато пиша не мога да отделя цялото си внимание върху това, защото следя как диша Матей и дали ще се събуди от тракането на клавишите. Подозирам, че ще гледам филм в кино след 10 години. Такива неща ми минават през главата, а също и от време на време, че трябва да върна обаждане или писмо, и после пак забравям. Това по цели месеци... На 26 години съм и заплашително приближавам 30. Гобленът ми все още не е завършен. Може би тази зима ще успея. Знае ли човек. Съседката ни си ремонтира къщата. днес видях кухнята. Великолепна от долу до горе. Все още не е завършена напълно. Остават едни 10 % , но е страхотна. Чакам времето, в което и аз ще успея да направя всичките ремонти, които съм планирала. Ще стане страшно красиво. Някой ден надявам се не толкова далечен. Сещам се за Вас и ми се иска да имам време да седна и да изслушам всичките Ви тревоги и радости - малки и големи. Кога ли ще дойде този ден? Мислех да гледам малко от някой курс, но ми се спи вече, а не се знае Матей кога ще реши да ме събуди. Една година брак, едно дете и цял куп задачи - това ми е равносметката. Изглежда, че изведнъж съм се превърнала във възрастен човек със семейство, отговорности и тревоги ей така за разкош! Понякога ми липсва свободата ми, понякога се сещам за плановете си от младите си години. Бях толкова решена да напусна Сливен и България. Това беше толкова здраво вкоренена идея. Оказа се, че всичките ми приятели напуснаха града и останах само аз. Аз, която бях най-големият бунтар - имам съпруг, дете, и селска къща за ремонтиране, а исках да уча във Хелзинки, да пътувам, да бъда прашинка носена от вятъра. Толкова съм праволинейна и педантична в домакинската работа, че дори самата аз мисля, че спомените, които имам не са мои. Това сигурно е бил някой друг човек. Не съжалявам за решението си. Просто понякога усещам липсата и си казвам, че има време - ако не в старостта си, то поне в следващия живот ще изпълня и тези планове.